— Но къде да намерим Ъпджон?
— Той е в кабинета на мистър Травърс. Видях го през френския прозорец.
— Чудесно. Тогава, Бърти, ако си готов…
Може би вече сте забелязали, че докато траеха тези реплики, аз не се намесих в разговора. И това беше, защото цял бях обхванат от предчувствието за ужаса, който ме очакваше. А бях сигурен, че наистина ме очаква, защото там, където обикновеният човек би посрещнал такова предложение с твърдото nolle prosequi23, на мен ми пречеше кодексът на Устърови. А според него, както всички знаят, ми е невъзможно да зарежа приятел в калта. Ако единственият начин да се спаси въпросния приятел от продаването на моливи по улиците — макар че червени портокали ми се струваше по доходоносно — беше да се размаха пръст в лицето на Ъпджон и да му се наговорят обиди, прякори и епитети, то този пръст трябваше да бъде размахан и обидите, прякорите и епитетите наговорени. От това изпитание косата ми щеше да побелее до корен и от мен щеше да остане само обвивката от предишното ми аз, но все пак трябваше да мина през него. Без да разсъждавам, както е казал човекът.
Затова промълвих дрезгаво: „Да, готов“ и се опитах да не мисля как изглежда лицето на Ъпджон без мустак. Това, което най-много ме вледеняваше, беше картината на тази гола горна устна, която толкова често се беше издувала към мен в отминалите дни. Когато тръгнахме към арената, смътно чух Боби да казва: „Моят герой!“, а Кипър да ме пита как е гласът ми. Но една гола възхвала на героизма ми и загрижеността за гласните ми струни, далеч не бяха достатъчни да възстановят тонуса на Бъртрамовата нервна система. Накратко, чувствах се като новак, който ще се изправи срещу шампиона в тежка категория. Междувременно стигнах до вратата на кабинета, отворих я и влязох, залитайки. Не можех да си го избия от ума, че един Обри Ъпджон, който с години се е справял дори със силните родители и ги е карал да се спаружват само от погледа му и чиято грубост беше пословична в Брамли-он-Сий, този човек не беше някой, комуто лесно можеш да размахаш пръст в лицето.
Кабинетът на чичо Том беше място, където рядко влизах по време на визитите ми в Бринкли Корт, защото той винаги ме притискаше в ъгъла и започваше да ми разправя за старото сребро. Докато, ако ме хванеше на открито, често зачекваше други теми. Така че по въпроса за кабинета му мислех, че няма смисъл сам да си навличам белята. Повече от година вече не бях влизал в това светилище и бях забравил колко си приличаше вътрешността му с тази на бърлогата на Обри Ъпджон в Малвърн Хаус. Сега обаче си спомних. И още — видях Обри Ъпджон, седнал на бюрото, както го бях виждал толкова пъти, когато пращаше да ме извикат, за да обсъдим поредното ми кривване от правия и тесен път. При тази гледка установих, че и последната оскъдна капчица хладнокръвие, която ми оставаше, се е изпарила. Установих и дефекта на този план, върху който се бях насадил — а именно, че не можеш да нахълташ в една стая и да започнеш да обиждаш някого ей така, като гръм от ясно небе. Трябваше да се подготви почвата. Предварителните разговори, накратко, са в основата.
Затова казах: „О, здравейте“, което ми се стори най-доброто като начало на предварителни разговори. Мисля, че политиците, за които говоря, начеват съвещанията си, преминаващи в дух на разбирателство, именно по този начин.
— Четем, а? — казах аз.
Той вдигна поглед от книгата — от ония на мама Крийм, както забелязах — и оцъкли една гола горна устна към мен.
— Уменията ти за наблюдение не са те подвели, Устър. Аз наистина чета.
— Някоя интересна книга?
— Много. И броя секундите, когато ще мога да подновя четенето си необезпокояван.
Аз съм доста схватлив и успях да забележа, че атмосферата не е в дух на разбирателство. Нито гласът му звучеше дружелюбно, нито погледът му беше дружелюбен. Целият му вид подсказваше, че заемам място в стаята, което може да се използва по-добре за други цели.
Аз, обаче, бях упорит.
— Виждам, че сте си обръснали мустака.
— Да. Надявам се, не мислиш, че съм направил грешка.
— О, не, всъщност не. Аз самият си пуснах мустаци миналата година, но трябваше да ги махна.
— Така ли?
— Общественото мнение беше срещу тях.
— Разбирам. Е, с удоволствие бих изслушал още от твоите спомени, Устър, но в момента очаквам телефонен разговор с адвоката си.
— Нали вече имахте един.
— Моля?
— Когато бяхте на езерото, не изтичахте ли, за да говорите с него?
— Изтичах. Но когато стигнах до телефона, адвокатът се беше уморил да чака и беше затворил. Не трябваше изобщо да позволявам на мис Уикъм да ме отведе от къщата.
— Тя искаше да ви покаже голямата риба.
— Така каза и тя.
— Като говорим за риби, сигурно сте изненадан да видите Кипър тук.
— Кипър?
— Херинг.
— О, Херинг — повтори той и лесно можеше да се забележи пълната липса на оживление в гласа му. Разговорът беше започнал да издиша, когато вратата се отвори и тъпата Филис нахлу стремглаво, развълнувана като момиченце.
— О, татенце — избълбука тя, — зает ли си?
— Не, скъпа.
— Мога ли да поговоря с теб за нещо.
— Разбира се. Довиждане, Устър.
Разбрах какво има предвид. Не ме искаше да се мотая наоколо. Нищо не ми оставаше, освен да се шмугна през френския прозорец и аз се шмугнах. Тъкмо се озовах навън, когато Боби ми се нахвърли като тигрица.
— Защо за бога се занасяш така, Бърти? — изсъска тя. — Какви бяха тия глупости за мустаците. Мислех, че ще си свършил досега.
Изтъкнах, че Обри Ъпджон не ми беше подал реплика.
— По дяволите с твоите реплики!
— Добре де, моите реплики. Но аз трябва някак да поведа разговора в търсената посока, нали?
— Разбирам какво иска да каже Бърти, скъпа — намеси се Кипър. — Той е търсил…
— Point d’appui24.
— Какво? — каза Боби.
— Нещо като изходно положение за атака.
Тигрицата изръмжа.
— Ако питате мен, той си глътна езика. Знаех си, че ще се случи. На червеите така им се подкосяват краката от страх.
Тук можех да я оборя, като й обърна внимание, че червеите нямат крака, нито подкосени, нито изпънати, но нямах желание да се заяждам.
— Трябва да те помоля, Кипър — рекох с ледено достойнство, — да изискаш от твоята приятелка да спазва нормите на приличие при разговор. Не съм си глътнал езика. Безстрашен съм като лъв и изгарям от нетърпение да се заловя за работа, но тъкмо когато се приближавах към развръзката, влезе Филис. Тя искаше да говори за нещо с него.
Боби изръмжа отново, този път с отчаяние.
— Тя ще остане там с часове. Няма смисъл да чакаме.
— Да. Май ще трябва да го отложим засега — каза Кипър. — Ще ти съобщим времето и мястото за следващото изпълнение, Бърти.
— О, благодаря — казах аз и те се отдалечиха.
След няколко минути, както стоях и размишлявах върху тъжния случай на Кипър, се зададе леля Далия. Зарадвах се да я видя. Мислех си, че може и да ми окаже някаква помощ и подкрепа. Макар че, като жената
