— Само това ли можеш да кажеш?
— Това е всичко.
— Я виж? Е, добре, съдя вестника за тежки шеги и нещо повече, отказвам да остана под един покрив с Реджиналд Херинг. Или той ще си отиде, или аз.
Възцари се тишина, каквато предшества вероятно циклоните секунди преди да задействат и да дадат на масите да се разберат. Застрашително трептене? Да, това би било добро описание. Както и електрически искри. И ако искате да прибавите още и злокобно, не бих имал нищо против. Това е тишина от типа, който те кара да ти щръква косата и нещо да ти мравучка по гръбначния стълб, докато чакаш трясъка. Можех да забележа как леля Далия се надува като мехур от дъвка за балончета и дори някой по-малко благоразумен от Бъртрам Устър би я предупредил отново за кръвното й налягане.
— Моля? — каза тя.
Той повтори ключовите думи.
— О? — проговори роднината ми и изригна.
Бих могъл да кажа на Ъпджон, че си го е търсил. Обикновено добродушна душица, която и бисквитата троши с жал, тази моя леля, когато е раздразнена, можеше да се надуе повече от всяка друга гранд-дама, пред която и най-храбрите да потреперят. И тя не използваше, както някои други, лорнет, за да натика гражданството в миша дупка. Тя правеше това с просто око.
— О? — каза тя. — Значи ти си решил да преработиш вместо мен списъка на гостите ми? Имаш безочието, ъ-ъ…
Почувствах, че трябва да й помогна.
— Дързостта — подхвърлих й репликата.
— Дързостта да ми диктуваш кой да каня в къщата си.
Трябваше да каже „кого“, но карай да върви.
— Имаш…
— Нахалството.
— … върховното дебелокожие — поправи ме тя, и трябваше да й призная, че беше по-силно — да ми казваш кого — този път го изкара правилно — мога да забавлявам в Бринкли Корт и кой — пак грешка, — не мога. Много добре, ако не можеш да дишаш същия въздух с моите приятели, прав ти път. Надявам се „Бикът и букът“ в Маркет Снодсбъри да е удобен.
— С много добри отзиви е в „Пътеводител на автомобилиста“ — казах аз.
— Отивам там — заяви Ъпджон. — Отивам там веднага, щом нещата ми бъдат събрани. Може би ще бъдеш така добра да кажеш на иконома си да ми ги опакова.
Той си тръгна решително, леля Далия влезе в кабинета на чичо Том, а аз я последвах. Тя позвъни.
Появи се Джийвс.
— Джийвс? — изненада се роднината ми. — Звънях на…
— Днес е свободният следобед на сър Родерик, госпожо.
— О? Тогава би ли могъл ти да опаковаш вещите на мистър Ъпджон, Джийвс? Той ни напуска.
— Много добре, госпожо.
— А ти можеш да го закараш до Маркет Снодсбъри, Бърти.
— Добре — отвърнах. Не ми харесваше задачата, но пък още по-малко ми харесваше идеята да възразя на нажежената си леля точно в този й вид.
Сигурността на първо място, това е девизът на Устър.
19
От Бринкли Корт до Маркет Снодсбъри е един хвърлей път, така че аз стоварих Ъпджон пред „Бикът и букът“ и на секундата натиснах газта обратно. Разделихме се, разбира се, доста хладно, но когато имаш един Ъпджон в списъка си със задачи, важното е да се разделиш, а не да капризничиш как точно е станало. И ако не беше Кипър, когото мислено оплаквах по-силно от всеки друг път, щях да се чувствам великолепно. Не можех да видя някакъв щастлив изход за него от соса, в който се беше накиснал. По време на пътя не разменихме с Ъпджон нито дума, но можех да видя с ъгълчето на окото си, че е неумолим и решителен. Така да се каже, запасите му на човещина се бяха изчерпали. Нямаше никаква надежда да се отклони от безпощадната си цел.
Паркирах колата в гаража и се отправих към светилището на леля Далия, за да видя дали не е поуспокоила малко топката, защото все още се притеснявах за това нейно кръвно налягане. Човек все пак не иска леля му да вземе да пламне като жива факла.
Тя не беше там. По-късно разбрах, че се е оттеглила в стаята си да полее слепоочията си с одеколон и да си направи йогистко дишане. Но Боби беше там. И не само Боби, но и Джийвс. Той й даваше нещо в плик, а тя му казваше: „О, Джийвс, ти спасяваш човешки живот“, а той: „Дребна работа, мис“. Сърцевината, разбира се, ми убягна, но нямах време да се ровя в сърцевини.
— Къде е Кипър? — попитах и бях изненадан да забележа, че Боби танцува на пръсти из стаята и издава животински звуци, очевидно възторжени по характер.
— Реджи ли? — каза тя, прекъсвайки за момент имитациите от стопанския двор. — Отиде на разходка.
— Той знае ли, че Ъпджон е разбрал кой е авторът на статията?
— Да, леля ти му каза.
— Тогава трябва да поговорим.
— За делото за клевета на Ъпджон ли? Всичко е наред. Няма вече реч, нали Джийвс!
Нищо не разбрах. Повече ми заприлича на гатанка.
— Някакви проблеми с говора ли имаш, Джийвс?
— Не, сър.
— Тогава какви ми ги говори това младо добиче?
— Мис Уикъм намеква за машинописния текст на речта, която мистър Ъпджон трябва да произнесе утре пред младите умове в средното училище в Маркет Снодсбъри, сър.
— И тя иска да каже, че ти си я свил?
— Именно, сър.
Потреперах.
— Нали не искаш да кажеш…
— Да, иска да каже — изпя Боби и поднови руските танцови стъпки. — Леля ти му казала да приготви чантите на Ъпджон и първото нещо, което видял, когато се захванал с това, била речта. Той я натикал в панталона си и после ми я донесе.
Повдигнах вежди.
— Вярно ли, Джийвс?
— Помислих си, че така ще е най-добре, сър.
— Добре си помислил и още как! — каза Боби и изпълни един незнам си какво на Нижински26. — Или Ъпджон ще се откаже от делото за клевета, или няма да си получи записките, както ги нарича, а без тях няма да може да каже и една дума. Веднага ще лъсне, че е кръгла нула. Нали, Джийвс?
— Изглежда няма да има алтернатива, мис.
— Освен ако не иска да се изтъпани там на оная платформа и да мълчи като рибка златоперка. Хванахме го натясно.
— Да, но почакайте половин секунда — казах аз.
Говорех неохотно. Не ми се искаше да полея със студен душ това младо клъбце прежда точно в най- щастливия му час, но ми беше хрумнало нещо.
— Разбира се, схващам идеята. Спомням си, че леля Далия ми каза за тази странна особеност на Ъпджон да губи медения си гласец, когато не му е под ръка материалът. Но я си представете, че той се престори на болен и не се появи.
— Няма.
— Аз бих го направил.
