— Но ти не се опитваш да бъдеш избран от Консервативната партия за техен кандидат от района на Маркет Снодсбъри за предстоящите избори. Ъпджон обаче се опитва и за него е жизнено важно да се обърне към обществеността утре и да направи добро впечатление. Защото половината от членовете на партийната избирателна комисия имат синове в училището и ще бъдат там, целите в очакване да го оценят като оратор. Последният им кандидат заекваше и те откриха това едва когато се орезили пред избирателите. Този път не искат да направят грешка.
— Да, сега разбирам — съгласих се аз. Спомних си, че леля Далия ми беше говорила за политическите амбиции на Ъпджон.
— Значи, ясно — рече Боби. — Бъдещето му е вързано в тази реч. Ние я имаме, а той я няма. Оттам тръгваме.
— И каква точно е процедурата?
— Това е уредено. Той ще се обади всеки момент, за да разпитва. Тогава ти застъпваш на телефона и му очертаваш нещата.
— Аз?
— Точно така.
— Защо аз?
— Джийвс смята, че е най-добре.
— Хубава работа, Джийвс! А защо не Кипър?
— Мистър Херинг и мистър Ъпджон не си говорят, сър.
— Разбираш ли какво ще се случи, ако чуе гласа на Реджи. Ще затвори надуто и цялата досада ще се повтори отначало. Докато от теб ще попие всяка дума.
— Я зарежете…
— Отгоре на това, Реджи отиде на разходка и не е на разположение. Наистина не бих искала да бъдеш толкова опак винаги, Бърти. Леля ти казва, че си бил съвсем същият като дете. Винаги, когато е искала от тебе да си изядеш кашата, ти си се запецвал, инатил си се и не си сътрудничил, точно като магарето на Йона от Библията.
Не можех да оставя такава грешка непоправена. Всеки знае, че в училище спечелих награда за познанията си върху светото писание.
— Валаамовото магаре. Йона е онзи с кита, Джийвс?
— Сър?
— За да приключим спора, нали Валаамовото магаре показало характер?
— Да, сър.
— Нали ти казах — обърнах се към Боби и щях да продължа и да я направя на пух и прах, ако в този момент телефонът не беше иззвънял и отклонил вниманието ми от въпроса. Звукът предизвика силно охлаждане на Устъровите крайници, защото знаех какво предвещава.
Боби също не остана безразлична.
— Ехо! — каза тя. — Това, ако не греша, е нашият клиент. Давай, Бърти. Атакувай и късмет.
Вече съм споменавал, че Бъртрам Устър, макар и стомана в отношенията си със силния пол, е винаги восък в женските ръце. Настоящият случай не беше изключение. Като изключим пускането от Ниагарския водопад във варел, не можех да си спомня за нищо, което да искам по-малко от малък разговор с Обри Ъпджон. Особено при тия обстоятелства и най-вече в посоката, която ми бе зададена. Но тъй като бях помолен от един представител на деликатните да поема тази сериозна задача, нямах избор. Искам да кажа, мъжът или е юначина, или не, както казва рицарят Баяр27.
Но когато наближих инструмента и му отслушалчих слушалката, бях твърде далече от най-сърцатото си състояние. А когато чух Ъпджон да ме ало-алосва от другия край, на мъжествения ми дух определено му изгоря бушона. Защото от гласа му можех да заключа, че по-сприхав от това никога не е бил. Такова раздразнение не съм долавял у него дори и когато разговаряхме в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий по повод шербета, който бях изсипал в мастилото.
— Ало? Ало? Ало? Кой се обажда? Бихте ли ми отговорили? Мистър Ъпджон е на телефона.
Казват, че когато нервите ти са съвсем опънати, трябва да поемеш няколко пъти дълбоко въздух. Поех шест пъти, което, разбира се, ми отне известно време, и забавянето видимо повиши раздразнението. Даже от разстояние човек можеше да различи това, което аз наричам зловредна хипноза.
— Бринкли Корт ли е?
Тук можех да отговоря. Казах, че е Бринкли Корт и нищо друго.
— Кой е на телефона?
Трябваше да помисля за момент. После се сетих.
— Устър, мистър Ъпджон.
— Слушай сега внимателно, Устър.
— Да, мистър Ъпджон. Как е в „Бикът и букът“? Уютно, а?
— Какво ми говориш?
— Питах дали ви харесва в „Бикът и букът“?
— Я остави „Бикът и букът“
— Добре, мистър Ъпджон.
— Жизнено важно е. Искам да говоря с човека, който ми опакова вещите.
— Джийвс.
— Какво?
— Джийвс.
— Какво искаш да кажеш с това „Джийвс“?
— Джийвс.
— Какво го повтаряш това „Джийвс“. Питам те кой ми опакова принадлежностите?
— Джийвс.
— А, Джийвс е името на човека?
— Да, мистър Ъпджон.
— Той най-нехайно е пропуснал за прибере бележките за речта ми пред средното училище в Маркет Снодсбъри утре.
— О, не! Нищо чудно, че сте лют.
— Луд ли?
— Лют с „т“.
— Какво?
— Извинете, исках да кажа с „ю-т“.
— Устър?
— Да, мистър Ъпджон?
— Пиян ли си?
— Не, мистър Ъпджон.
— Тогава плещиш глупости. Престани да плещиш, Устър.
— Да, мистър Ъпджон.
— Извикай незабавно този Джийвс и го попитай какво е направил с бележките ми.
— Да, мистър Ъпджон.
— Веднага. Не стой там и не викай „Да, мистър Ъпджон“.
— Няма, мистър Ъпджон.
— Наложително е да ги имам у себе си незабавно.
— Да, мистър Ъпджон.
Е, предполагам, ако се погледне честно, не отбелязах голям прогрес. И отдалече се виждаше, че вероятно съм оставил впечатлението на нервак, който се опитва да изклинчи. Но това по мое мнение не оправдаваше Боби да ми изтръгне в този момент слушалката и да измучи: „Червей!“ в лицето ми.
— Как ме нарече?
— Никак не съм ви нарекъл — оправдах се аз. — Някой мене ме нарече нещо.
— Искам да говоря с този Джийвс.
— Така ли? — каза Боби. — Е, добре, ще говориш с мен. Роберта Уикъм е на телефона, Ъпджон. Можеш
