ли да ми посветиш от скъпоценното си внимание за момент.
Трябва да се признае, че колкото и да не одобрявах в много отношения тази рижоглава Иезавел, както беше наречена веднъж, тя доста добре беше усвоила изкуството да разговаря с пенсионирани директори на подготвителни училища. Златните думи потекоха от устата й като захарен сироп. Разбира се, при нея отсъстваше затруднението от едно няколкогодишно пребиваване под покрива на Малвърн Хаус, Брамли-он- Сий. Тя никога не се беше свързвала, и то в невръстната си възраст, с едно франкенщайново чудовище в разцвета на силите си. Но дори и като се отчете това, изпълнението й заслужаваше уважение.
Тя започна с отсеченото: „Слушай, хапльо“ и продължи да нахвърля с възхитителна точност характерните точки в ситуацията, така както ги вижда тя. Съдейки по бръмчащите звуци оттатък жицата, ясно доловими, макар че стоях в сянка, за мен беше очевидно, че същността не му е убягнала. Това бяха бръмчащите звуци на мъж, който осъзнава, че женска ръка го е докопала за перчема.
След малко те заглъхнаха и Боби проговори.
— Чудесно — каза тя. — Сигурна бях, че ще се съгласиш колко сме прави. Ще бъда при теб след малко. Гледай да има повече мастило в писалката ти.
Тя затвори и офейка от стаята, отприщвайки същите ония животински ревове. Обърнах се към Джийвс, както толкова често съм правил, когато размишлявам върху действията на другия пол:
— Жени, Джийвс!
— Да, сър.
— Разбра ли какво стана?
— Да, сър.
— Предполагам Ъпджон, заричайки се… Всъщност…
— Заричайки се, че никога няма да се съгласи, се е съгласил, сър.
— И ще оттегли иска.
— Да, сър. И мис Уикъм мъдро уточни, че това трябва да стане в писмена форма.
— За да се избегне всякакво шикалкавене.
— Да, сър.
— Тя за всичко е помислила.
— Да, сър.
— Мисля, че беше непоклатима като скала.
— Да, сър.
— Предполагам, че всичко идва от червената коса.
— Да, сър.
— Ако някой ми беше казал, че ще доживея да чуя някой да нарича Обри Ъпджон „хапльо“…
Щях да продължа, но преди да се доизкажа, вратата се отвори, разкривайки мама Крийм, и Джийвс се изсули навън. Освен ако специално не е поканен да остане, Джийвс винаги се изсулва, когато влезе някое Благородие.
20
За днес това беше първата ми среща с мама Крийм. Беше отишла за обяд с няколко приятели в Бърмингам и аз с удоволствие бих предпочел да не я бях виждал сега, защото нещо във вида й вещаеше беди. Приличаше на Шерлок Холмс повече от всеки друг път. Метни й един халат, натикай й в ръцете цигулка и можеш да я пратиш право на Бей кър Огрийт. Никой няма да я спре. Като ме фиксира с проницателното си око, тя каза:
— А, ето къде сте, мистър Устър. Търсих ви.
— Желаете да разговаряте с мен?
— Да. Исках да ви кажа, че сега сигурно ще ми повярвате.
— Моля?
— За иконома.
— Какво за него?
— Ще ви кажа какво за него. На ваше място бих поседнал. Историята е дълга.
Седнах. При това с радост, защото колената ми се бяха подкосили.
— Спомняте ли си, че ви казах как още отначало ми е изглеждал съмнителен.
— О, ъ-ъ, да. Така ли беше?
— Казах, че има лице на престъпник.
— Не може да си изхвърли лицето на кучетата.
— Но може да не бъде мошеник и наглец. Нарича себе си иконом, нали така. Полицията може да обори тази версия. Той е толкова иконом, колкото и аз.
Вложих цялото си сърце:
— Но помислете за препоръките, които има.
— Мисля за тях.
— Как би могъл да издържи толкова време като майордом при сър Родерик Глосъп, ако беше нечестен.
— Не е издържал.
— Но Боби каза…
— Помня много точно какво каза мис Уикъм. Каза, че е бил при сър Родерик Глосъп в продължение на години.
— Е, тогава.
— Мислите, че това го прави чист.
— Със сигурност.
— А аз не мисля, и ще кажа защо. Сър Родерик Глосъп има голяма клиника в Самърсетшър, в една местност, наречена Чъфнъл Реджис, и една моя приятелка е там. Писах й и я помолих да се види с лейди Глосъп и да вземе каквато информация може за техен бивш иконом на име Сордфиш. Когато току-що се върнах от Бърмингам, намерих писмо от нея. Пише, че лейди Глосъп й е казала, че никога не е наемала иконом под името Сордфиш. Да имате нещо да кажете?
Продължих да полагам всички възможни усилия. Устърови никога не се предават.
— Вие не познавате лейди Глосъп, нали?
— Разбира се, че не я познавам, иначе бих й писала лично.
— Очарователна жена, но с памет като решето. От ония, които винаги си посяват едната ръкавица в театъра. Разбира се, че няма да вземе да помни името на един иконом. Вероятно през цялото време го е мислела за Фотърингей или Бинкс, или нещо друго. Много често се среща, пропуски в паметта. Бях в Оксфорд с един човек на име Робинзън и от ония дни се мъчех да си го спомня, а най-близкото, до което стигнах, беше Фосдайк. И внезапно ми изникна преди няколко дни, когато прочетох в „Таймс“, че Хърбърт Робинзън (26) от Гроув Роуд, Пондърс Енд, бил задържан в полицейското управление на Бошър Стрийт, обвинен в грабеж на чифт жълто-зелени карирани панталони. Не е същият тип, естествено, но разбирате какво ви казвам. Не се и съмнявам, че някоя прекрасна сутрин лейди Глосъп внезапно ще се плесне по челото и ще извика: „Сордфиш! Ама разбира се! А аз през цялото време си мислех за милия човечец като за Катсбърд!“.
Тя изсумтя. И ако кажа, че това нейно сумтене много ми е харесало, то значи преднамерено да заблудя читателите си. То беше такова сумтене, каквото Шерлок Холмс би произвел в момента, когато щраква блезниците на онзи тип, дето забърсал рубина на махараджата.
— Милият човечец, така ли. А как ще обясните това. Видях Уили преди малко и той казва, че една ценна каничка за сметана, която купил от мистър Травърс, липсва. И къде е, ще попитате. В този момент тя е в спалнята на Сордфиш, напъхана в чекмеджето с чистите ризи.
Заявявайки, че Устърови никога не се предават, направих грешка. Тези думи ме попариха, изсмукаха целия борбен дух от мен и ме захвърлиха на бунището.
— О, така ли? — казах. Не беше кой знае какво, но най-доброто, което измислих.
— Да, сър. Точно там е. Веднага щом Уили ми каза, че каничката е изчезнала, аз вече знаех къде е. Отидох в стаята на този Сордфиш, претършувах я и ето ти я и нея. Изпратих да извикат полиция.
