Сепна се, защото за малко щеше да каже „за Джеймс Брейтуейт Крокър“ и потръпна от ужас. Поколеба се за миг и добави: — … за Алджърнън Бейлис.
Ан се усмихна — изобщо не се учудваше, че баща му му е дал това име. Още си спомняше с топло чувство за стареца, когото бе зърнала на гарата. Сторил й се бе много симпатичен, трогателно бе колко се гордееше със сина си.
— Наистина ли се казвате Алджърнън?
— Принуден съм да призная, че това е самата истина.
— Според мен баща ви е страхотен — заяви ни в клин, ни в ръкав събеседничката му.
Джими отново запрелиства справочника:
— Може би потомците ще ме знаят като Бейлис дерматолога или Бейлис детектива. Всъщност размислих — няма да стана детектив. Безсъмнено е достойна професия, но по детективите непрекъснато се стреля — току-виж съм загинал млад-зелен.
— Зарежете справочника и се заемете с обяда — посъветва го Ан, ала той замислено промърмори:
— Може би един ден внучетата ще сядат на скута ми и ще ме питат със звънливите си гласчета: „Дядо, ще ни разкажеш ли как си станал еквилибрист?“ Е, какво ще кажете?
— Че трябва да се засрамите. Губите си времето вместо да разговаряте с мен или сериозно да се замислите с какво да се захванете.
Джими бързо запрелиства справочника и заяви:
— Само след минута ще ви посветя цялото си внимание. Развличайте се с нещо, докато приключа. Задайте си гатанка. Разкажете си анекдот. Отдайте се на размисли за живота… Не, не е подходящо… нито това… Не се виждам като жонгльор, зарзаватчия, инкасатор, коминочистач, лепач на афиши, маникюрист, натуралист, огнеборец, паркетния, резбар, свещеник, телеграфист, учител, фехтовчик, хигиенист, цирков артист, чертожник, шапкар, щангист, юрист или яйцепроизводител. — Затвори указателя и въздъхна: — Остава ми само да умра от глад в някоя канавка. Тъй като не познавам Ню Йорк, ви моля да ми посочите подходяща за целта канавка.
В този момент в ресторанта влезе Безупречния — младеж, издокаран в костюм с безупречна кройка и с безупречно лъснати обувки, който огледа залата през монокъла си. Удоволствие бе да видиш такова въплъщение на изискаността, ала щом го зърна, Джими стреснато подскочи и не изпита естетическа наслада. С новодошлия бяха познати и само преди две седмици се бяха видели в лондонския клуб „Бейчлър“.
На света съществуваха много малко неща, в които да е напълно сигурен, и едно от тях бе, че ако Бартлинг (това бе истинското име на Безупречния) го забележеше, щеше да довтаса на масата и да го назове Крокър. Джими стисна зъби, твърдо решен да бъде Бейлис, само Бейлис и нищо друго освен Бейлис. Може би ако отрича истинската си самоличност, онзи ще се хване на въдицата. Реджи Бартлинг не се отличаваше с особени умствени способности и вярваше на всичко, което му се каже.
Човекът с монокъла продължаваше да оглежда присъстващите. Когато в полезрението му се появи профилът на Джими, Безупречния изумено възкликна:
— Не може да бъде!
Реджиналд Бартлинг бе пристигнал в Ню Йорк сутринта, ала вече страдаше от самотата в огромния град. Беше предприел пътуването за развлечение и носеше куп препоръчителни писма, от които още не се беше възползвал. Измъчваше го носталгия, копнееше за приятел. И ето, че недалеч от него седеше Джими Крокър, най-добрият и весел компаньон в цял Лондон. Забърза към масата му и се провикна:
— Крокър, стари приятелю, нямах представа, че си тук. Кога пристигна?
Джими беше благодарен на съдбата, задето му бе посочила досадника навреме, та да се подготви психически. Ако Реджи го беше връхлетял изневиделица, положително щеше да се издаде при споменаване на истинското му име. Но тъй като предвиждаше какво ще се случи, продължи да разговаря с Ан, сякаш не подозираше, че се обръщат към него.
— Да му се не види! Джими Крокър!
Джими изигра ролята си като най-блестящия актьор на съвремието. Недоумяващо погледна Ан, сетне отново насочи взор към Бартлинг:
— Боя се, че грешите. Казвам се Бейлис.
Под безмилостния му поглед Бартлинг сякаш се спаружи. Спомни си всичко, което беше чул или чел за двойници. Смути се и лицето му пламна. Да интимничиш с непознат като с близък приятел беше проява на невъзпитание. Може би джентълменът и дамата са го помислили за мошеник. Човек с претенции за безупречност не може да постъпва толкова грубо. Продължи да се изчервява и ако някой внимателно го наблюдаваше, би си помислил, че се е изчервил чак до глезените. Заотстъпва, като пелтечеше извинения. Джими не беше безчувствен към страданията на лондонския си приятел; познаваше Реджи и маниакалния му стремеж към спазване на етикецията и знаеше какъв ужас е изживял, осъзнавайки, че е заговорил непознат. Ала колкото и да го съжаляваше, не можеше да постъпи по друг начин. Макар да бе сигурен, че Безупречния не ще намери покой и че ще прекара безброй безсънни нощи, беше твърдо решен да отстоява позициите си, та ако ще и през цялото лято. Пък и за самия Реджи беше благотворно от време на време да бъде подлаган на подобен шок, за да поразмърда закърнелия си мозък.
Погълнат от тези мисли, той отново се обърна към Ан, докато почервенелият като рак Бартлинг напусна ресторанта с цел да възстанови в друго заведение нормалното функциониране на нервните си центрове. Младата жена напрегнато се взираше в него, очите й бяха разширени от изумление.
— Странно, нали? — безгрижно възкликна Джими и се възхити от неподозираните си актьорски способности. — Сигурно имам двойник. Какво име спомена господинът?
— Джими Крокър! — възкликна Ан.
Той взе чашата си, отпи от нея и я остави обратно на масата.
— А, точно тъй каза. Не знам защо имам усещането, че името ми е познато, че съм чувал да го споменават.
— Аз ви говорих за него онази вечер на палубата на парахода.
Джими недоверчиво я изгледа:
— Нима? О, да, разбира се, сега си спомних. Вие ненавиждате този Крокър, нали?
Ан продължаваше да се взира в него, сякаш пред очите й се беше превърнал в непознато и необикновено същество.
— Дано не ме намразите, задето приличам на него — с невинно изражение промълви той. — Някой по рождение си е Джими Крокър, другиму натрапват това име. Не забравяйте, че принадлежа към втората група.
— И все пак случилото се е… необикновено и невероятно.
— О, да не преувеличаваме! Всеки ден четем във вестниците истории за двойници. Преди време научих за англичанин, когото все осъждали на затвор заради престъпления, извършени от негов двойник…
— Не това ме учудва. Знам, че има хора, които не са близнаци, а си приличат като две капки вода. Странното е, че с вас се запознахме точно сега. Всъщност целта на пътуването ми до Англия беше да накарам Джими Крокър да се върне тук.
— Какво?!
— Не се изразих правилно. Придружавах леля и чичо, които искаха да го убедят да заживее с тях.
Джими напълно се обърка — обясненията й му се струваха все по-загадъчни.
— Но какво общо имат вашите роднини с него?
— Пропуснах да кажа, че те са и негови родственици. Сестрата на леля ми е омъжена за баща му.
— Но…
— Изглежда доста объркано, но всъщност не е. Изглежда, че напоследък не сте чели „Сънди Кроникъл“, където редовно публикуват описания на безобразията на Джими в Лондон. Наричат го Разюздания Джим и…
Когато беше прочел черно на бяло прякора си, младежът бе неприятно изненадан, ала като го чу от устата на Ан, му се стори още по-отвратителен. В този миг изпита още по-силни угризения на съвестта.
— И във вчерашния брой беше публикувана бележка за него…
— Прочетох я — побърза да я прекъсне той, за да си спести допълнителния коментар.
— Така ли? За да разберете по-добре що за човек е Джими Крокър, ще ви обясня, че лорд Пърси Уипъл,
