вече беше проявил доблестта да изчезне от хоризонта. Не, не и не! Завръщането в Лондон е немислимо.
Какво му става? Въздухът в Ню Йорк е свеж и здравословен, но човек не може да се храни с въздух. Очевидно трябва да си намери работа. Но каква?
Какво да направи?
Чувството за празнота в стомаха му подсказа отговора. Разбира се, това бе временно разрешение на проблема, ала много се понрави на Джими. Убедил се беше във вълшебното му въздействие по време на различни кризисни ситуации. Ще отиде да обядва и може би с храната ще дойде и вдъхновението.
Излезе от входа, прекоси улицата и хлътна в подлеза, водещ към метростанцията. За негов късмет мотрисата веднага пристигна и след няколко минути той се озова на обляната от слънчева светлина Гранд Сентръл. Тръгна на запад по Четирийсет и втора улица към хотела, чийто ресторант беше известен с добрата си кухня. Още щом влезе във фоайето, погледът му попадна на Ан Честър, която седеше на кресло до вратата. В миг лошото му настроение се изпари и той отново се превърна в жизнерадостен и весел младеж, душа на всяка компания.
— Как сте, господин Бейлис? Тук ли ще обядвате?
— Да, освен ако не предпочитате друго заведение — усмихна се той. — Дано не съм закъснял за срещата ни.
Младата жена се засмя. Джими забеляза, че носи зелена копринена рокля, която много й отива.
— Няма да обядвам с вас. Имам среща с господин Ралстон и сестра му. Спомняте ли си господин Ралстон? И той пътуваше с „Атлантик“ и винаги сядаше до мен на палубата.
Джими беше потресен. Като си помисли, че бедното момиче на косъм се е разминало от ужаса да обядва с онзи нетърпим досадник Теди (дали пък не беше Едгар), краката му се подкосиха. Успя да се овладее и строго попита:
— В колко часа имахте среща?
— В един.
— Вече е един и пет. Разбира се, няма да чакате повече. Елате с мен, ще вземем такси.
— Изключено.
— Не ми отказвайте. Искам да поговорим за моето бъдеще.
— В никакъв случай не мога да си тръгна ей така — заяви Ан, стана и заедно с Джим се отправи към вратата. — Теди никога няма да ми прости. — А когато се качи в таксито и колата потегли, добави: — Съгласих се само защото ме помолихте да обсъдим вашето бъдеще. Нищо друго не би ме накарало да…
— Знам — прекъсна я младежът. — Знаех си, че мога да разчитам на съчувствието ви. Къде да отидем?
— Където предпочитате да обядвате. О, забравих, че за пръв път сте в Ню Йорк. Между другото какво е първото ви впечатление за хубавата ни страна?
— Прекрасна е, но ще ми се стори приказна, ако успея да си намеря работа.
— Кажете на шофьора да кара към „Делмонико“. Съвсем наблизо е, на Четирийсет и четвърта улица. Щом завием зад ъгъла, и сме там.
— Излиза, че зад ъгъла има доста интересни неща.
— За какво говорите? Не разбирам.
— Забравили сте разговора, който проведохме през онази бурна нощ на палубата на „Атлантик“. Заявихте, че не вярвате в съществуването на приятни изненади, които ви очакват зад ъгъла. Направихте и доста печални констатации относно любовта.
— Забранявам ви да обсъждате темата за любовта по време на обяд. Разкажете ми за плановете си.
— Любовта е неразделно свързана с бъдещето ми.
— Не и с непосредственото ви бъдеще. Намекнахте, че си търсите работа. Отказахте ли се от журналистическата кариера?
— Напълно и безвъзвратно.
— Много се радвам.
Таксито спря пред ресторанта. Когато избраха маса и Джими поръча, проявявайки неоправдана екстравагантност, Ан отново подхвана прекъснатия разговор:
— Най-важното е да си намерите някаква работа.
Джими се оглеждаше, наслаждавайки се на добре познатата му атмосфера в скъпия ресторант. Оставаха още няколко седмици до масовото напускане на Ню Йорк от жителите му, заминаващи да прекарат някъде лятната си отпуска. Посетителите до един бяха преуспяващи хора, които очевидно нямаха нито грижи, нито неплатени сметки. Въздухът бе изпълнен със специфичното ухание на богатство. Платежоспособността на гладко избръснатите мъже се потвърждаваше от изисканите тоалети на придружаващите ги дами. Джими с въздишка промълви:
— Така си е. Макар че за разнообразие ми се иска да бъда богат безделник. Според мен най-хубавата професия е да посещаваш татенцето си на работното му място и да го врънкаш да ти даде още една хилядарка.
Младата жена смръщи вежди и възкликна:
— Отвращавате ме. Не съм чувала по-цинично изявление. Трябва да се хванете на работа, и то незабавно.
— Някой ден — с плачевен тон отбеляза Джими — ще седя край пътя, капнал след непосилната работа в някоя фабрика, а вие ще минете покрай мен с лимузината си. Ще ви погледна и ще ви кажа: „Вие ме доведохте до това положение.“ Как ли ще се почувствате?
— Ще се гордея със стореното.
— В такъв случай въпросът не подлежи на по-нататъшно обсъждане. Да си призная, предпочитам да изчакам да ме осинови някой милионер, но щом настоявате да се хвана на работа… Келнер!
— Какво сте намислили? — попита Ан.
— Донесете ми азбучен указател за професиите — обърна се младежът към сервитьора, без да отговори на въпроса й.
— Това пък за какво ви е? — изуми се тя.
— Ще си избера професия. Като вършиш нещо, препоръчително е да действаш методично.
Сервитьорът му донесе книга, подвързана в червено. Джими му благодари и я отвори на буква „А“, сетне напевно заговори:
— Какво ли ще стане момчето? — Заразгръща страниците. — Да речем, че стана администратор.
— Мислите ли, че ще се справите?
— Не мога да отговоря, докато не опитам. Възможно е да се окажа много способен в тази област. А какво ще кажете за професията „аранжор“?
— Какво ще аранжирате?
— Не е упоменато в справочника. Написано е само „аранжор“. Навярно като решиш да се захванеш с тази професия, сядаш и си намисляш какво ще аранжираш. Например мога да стана аранжор на аспержи.
— Моля?
— Ама как е възможно да сте толкова невежа. Аранжорите на аспержи продават онези сложни устройства, чрез които любимците на съдбата спускат аспержите в устите си… всъщност с въпросните устройства, наподобяващи скрипци, боравят хората от прислугата. Благородникът се обляга на стола си, а слугата спуска аспержата в устата му. Нововъведението почти е изместило старомодния метод зеленчукът да се набожда на вилица. Ала подозирам, че да стана аранжор на аспержи, ще ми е необходим начален капитал. Да опитаме на буква „Б“.
— Да опитаме омлета. Изглежда много апетитен — обади се Ан.
Джими поклати глава:
— Ще ровичкам в чинията си разсеяно, както подобава на делови човек, погълнат от много важно занимание. Хм, всички тези занятия са доста безинтересни. Възможно е да посветя буйната си младост на бръснарската професия или пък да стана боцман, може пък и да не го сторя. Безсъмнено някого го очаква блестяща кариера като ваксаджия, но инстинктът ми подсказва, че това не е подходяща работа за… —
