— Защо сте готова да ми откъснете главата?
— Не ви разбирам.
— Защо сте толкова черногледа по отношение на любовта?
Ан вече беше убедена, че първоначалното впечатление я е подвело и че този младеж изобщо не й допада. Като всяка свободомислеща жена тя мразеше да оспорват възгледите й.
— Защото съм достатъчно смела да гледам истината в очите и да не се подчинявам на общоприетите схващания! — тросна се тя. — Хората по света съзнателно се заблуждават, че съществува чувство, наречено „любов“, което е най-прекрасното изживяване в живота. А най-голяма вина за погрешното им убеждение носят поетите и романистите. Всичките приказки за любов всъщност са една огромна заблуда.
Ненадейно Джими изпита нежност и съчувствие към нея. Нищо чудно, че след като през целия си живот бе общувала с надути Роловци, Кларънсовци и Дуайтовци, Ан беше престанала да вярва в любовта.
— Още не сте срещнали подходящия човек — каза й поучително. Разбира се, наскоро се беше запознала точно с този човек, което той възнамеряваше тактично да изтъкне.
— Говорите празни приказки! — попари ентусиазма му тя. — Не вярвам, че съществува мъж, в когото безумно да се влюбя. Приемам брака…
— Браво! — прекъсна я Джим.
— … но не като резултат от изпадане в делириум. Според мен брачният съюз е съдружие между двама приятели, които добре се познават и изпитват взаимно доверие. Правилният подход към брака изисква първо да осъзнаеш, че романтичната любов е само измислица на поети и писатели; сетне да се спреш на партньор, който е симпатичен, добродушен, жизнен и склонен да те направи щастлива.
— О! — промърмори Джими и оправи вратовръзката си. — Направо ми взехте ума!
— За какво намеквате? Шокиран ли сте от моите възгледи?
— Според мен сте заимствали схващанията си от произведенията на един от онези озлобени чичковци, които анализират чувствата ни.
Ан гневно тупна с крак; вятърът заглуши звука, но Джими забеляза движението й.
— Студено ли ви е? — попита. — Да се прибираме.
Внезапно тя възвърна чувството си за хумор, което през последния половин час сякаш я беше напуснало. Засмя се и възкликна:
— Знайте, че чета мислите ви. Казвате си, че позирам, че изразявам на глас чуждо мнение.
— Сигурен съм, че не подкрепяте тези доста цинични възгледи, нито пък мисля, че позирате. Наближава време за вечеря и във вас се пробужда меланхолично чувство, което ви кара да гледате на света в черни краски. След няколко минути ще ни повикат на вечеря, а след половин час отново ще разсъждавате трезво.
— И сега разсъждавам трезво. Сигурно ви се струва невероятно, че едно хубаво момиче има подобни възгледи.
Джими я хвана под ръка и промълви:
— Внимавайте да не се спънете в онова въже. А сега ме изслушайте. Радвам се, че повдигнахте темата. Наистина сте най-красивото момиче на света.
— Никога не съм го твърдяла.
— Защото сте прекалено скромна. Но това е неоспорим факт. Та както вече казах, радвам се, задето заговорихте по въпроса, който ми се искаше да обсъдим. Никога не съм виждал по-прекрасна коса от вашата!
— Нима харесвате червенокоси момичета?
— Косата ви е по-скоро златиста.
— Благодаря за комплимента. Когато бях малка, повечето деца ми викаха Моркова.
— Сигурен съм, че ги е сполетяла зла участ. Все пак вярвам, че не всички са били толкова жестоки.
— Имате право. Едно-две ми казваха Тухлата.
— Вероятно вече са ги екзекутирали. Очите ви са прекрасни!
Ан рязко се отдръпна. Опитът с младите мъже й подсказваше, че бързо трябва да смени темата. Ето защо подхвърли:
— В Америка ще ви хареса.
— Защо отклонявате разговора?
— Защото искам. Нашата страна предоставя блестящи възможности на всеки амбициозен човек. На ваше място бих се заселила в западните райони.
— Вие на Запад ли живеете?
— Не.
— Тогава защо ме пращате там? Къде живеете?
— В Ню Йорк.
— Значи и аз ще се установя в Ню Йорк.
Ан се наежи, същевременно положението й се струваше доста забавно. Предложенията за брак (по всичко изглеждаше, че младежът възнамерява да й се обясни в любов и да поиска ръката й) не бяха новост за нея. Беше прахосала много време в охлаждане на страстите на сантиментални младежи, които й предлагаха сърцата си и не можеха да повярват, че ги отблъсква.
— Мисля, че по това време на годината заселването в Ню Йорк е разрешено — шеговито подхвърли тя.
Джими остана безмълвен. Упорито се беше противопоставял на меланхолията, но очевидното безразличие на Ан го довърши. Един от разочарованите й почитатели, който след отказа й дълго беше близал дълбоките си рани, бе споделил със свой приятел, че когато се обясняваш в любов на Ан, се чувстваш като горещ шоколад, влязъл в контакт с ванилов сладолед. Ако разочарованият кандидат беше изказал мнението си пред Джими, нашият герой щеше да го подкрепи и да се възхити от прецизното описание. Леденият вятър вече не го освежаваше, а гневно пишеше лицето му и надаваше зловещ вой.
— Преди няколко години и аз бях сантиментална девойка — заяви Ан, като сама подхвана предишната тема. — Когато завърших колежа, мечтаех за любов, за лунни нощи и за какви ли не глупости още. После се случи нещо, което ми помогна да осъзная глупостта си. Преживях го много тежко, но както се казва, всяко зло за добро. Оттогава имам обица на ухото. Навярно се досещате, че един мъж ме излекува от сантименталността. Методът му беше елементарен — подигра се с мен, а майката-природа се погрижи за останалото.
Джими смръщи вежди. Помисли си, че ако му падне този човек, ще го удуши с голи ръце.
— Де да можеше да ме запознаете с него — процеди през стиснати зъби.
— Едва ли някога ще го срещнете — промълви Ан. — Живее в Англия и се казва Крокър, Джими Крокър.
Воят на вятъра не успя да заглуши звънеца, с който призоваваха пасажерите на вечеря. Ан се обърна и тръгна към каюткомпанията, като бърбореше:
— Най-сетне! Странно какъв апетит има човек по време на презокеанско пътуване. — Спря и извика: — Няма ли да вечеряте, господин Бейлис?
— Още не — измърмори той.
Осма глава
Безмилостното обедно слънце напичаше Парк Роу. По тротоарите се блъскаха стотици чиновници, които мислено вече си поръчваха любимото меню. В каньона на Насо Стрийт пешеходците се движеха по-бавно. Чуждоземни амбулантни търговци се опитваха да изблъскат вестникарчетата, а огромните товарни коне полагаха неимоверни усилия да не стъпчат гражданите. Към сградата на общината напираше обичайната армия от щастливи влюбени, които искат да се снабдят с разрешителни за брак. Хора се вмъкваха и изскачаха като зайци от подлезите, водещи към станцията на метрото. Сцената действаше ободряващо и беше типична за този нервен център от исполинското тяло на Ню Йорк.
Джими Крокър със завист наблюдаваше минувачите. Някои преживяха дъвка, други носеха бели
