копринени вратовръзки, прикрепени с игли, обсипани с изкуствени скъпоценни камъни, трети пък дъвчеха недопушените си пури. Джими презираше проявите на простащина и безвкусицата, но в момента на драго сърце би се сменил с когото и да било от тези мъже. Защото те бяха хора с професии и ги упражняваха. Според него това бе най-важната съставка в рецептата за върховно щастие. Поетът се е произнесъл доста унищожително по адрес на онзи, „чието сърце остава студено, когато прага на дома си роден прекрачи след пътешествия из земи непознати“, ала навярно би оправдал Джими Крокър, който бе толкова обезсърчен, че не изпитваше радост от завръщането си в родината. Поетът с готовност би се съгласил, че словата „има титла висока и името си носи гордо, а богатството му е тъй несметно, че никой не може да го преброи“ не се отнасят за господин Джеймс Крокър. Нашият герой притежаваше точно сто трийсет и три долара и четирийсет цента и изобщо не се гордееше с името си, след като го беше видял на страниците на нюйоркския „Сънди Кроникъл“. Току-що беше посетил архива на вестника и прочетеното го накара мислено да се поздрави, задето бе имал благоразумието да се преименува на „Бейлис“.
Не е чудно, че сърцето му не се свиваше от умиление, докато наблюдаваше милата родна картинка.
В събота „Атлантик“ хвърли котва в нюйоркското пристанище. Джими нае стая в скъп хотел и поръча да му сервират закуската в десет, като не забравят да му донесат и неделното издание на „Кроникъл“. От пет години не беше разгръщал вестника, в който като репортер бе описал толкова пожари, убийства, пътнотранспортни произшествия и венчавки. Струваше му се, че като го прегледа, ще се приобщи към живота в отечеството. Какъв символизъм се криеше във факта, че ще започне първия ден от завръщането си в Америка със закуска в леглото и прочит на добрия стар „Кроникъл“. Докато се унасяше в сън, се запита кой ли е сега главен редактор и дали в хумористичното приложение все още се описват забавните приключения на семейство Донат.
Когато сутринта посегна към вестника, бе обзет от толкова силно вълнение, че едва не пророни сълзи — постъпка, недостойна за един истински мъж. Вярно е, че на пътешественика е мила гледката на нюйоркските небостъргачи, очертаващи се на фона на небето; истина е, че трясъкът на въздушната железница и специфичната миризма в подземието на метрото му действат като поздрав за добре дошъл, ала той напълно се убеждава, че се е завърнал в родината едва когато разгърне неделния вестник. Като всеки от нас Джими първо разлисти хумористичното приложение. Докато го преглеждаше, сърцето му се вледени, обзе го предчувствие за някаква катастрофа. Героите от семейство Донат вече не присъстваха на страниците на приложението. Джими се упрекна, че е глупаво да се чувства така, сякаш са му съобщили за смъртта на скъп приятел; вихрените приключения на татко Донат и компания се публикуваха във вестника цели пет години преди да напусне страната, а дори най-забавният хумористичен герой не е в състояние да задържи интереса на читателите в продължение на цяло десетилетие. При все това настроението му се помрачи и той дори не се усмихна на нескопосаните шегички на героя с абсурдното име Дил Пикъл5, който беше заместил татко Донат.
Миг по-късно Джими установи, че това беше по-малкото зло. Смъртта на любимите му герои го потресе, но не се отрази на материалното му положение. Истинската трагедия започна, когато разгърна вестника на страницата за светска хроника. Заглавието, написано с огромни букви, му подейства така, сякаш го беше улучил куршум в челото: „Новите подвизи на Разюздания Джим“. А отдолу се мъдреха името и фамилията му, та на всички читатели да стане ясно за кого става дума. Когато неочаквано зърне името си във вестника, човек изпада във възторг или в отчаяние. Джими потъна в дълбините на отчаянието. Набързо прегледа статията и се убеди, че не е хвалебствена. Авторът безпощадно раздухваше скандала около злополучната схватка с лорд Пърси Уипъл в клуб „Шестстотин“, която описваше надълго и нашироко със завидна енергия, надминаваща дори усилията на колегата му Бил Блейк от лондонския „Дейли Сън“. Словоизлиянията на Блейк бяха ограничени от липсата на достатъчно място, защото бе предал статията си в час, когато вестникът почти беше готов за печат. На американския драскач беше дадена пълна свобода, от която той най-безцеремонно се бе възползвал. На всичкото отгоре редакторът очевидно бе с доста либерални възгледи, тъй като редом със статията се мъдреше крайно непристойна карикатура, изобразяваща грубоват младеж в напреднал стадий на алкохолизъм, който замахваше с юмрук към млад джентълмен с монокъл и във вечерно облекло. Аристократът почти нямаше брадичка и Джими разсеяно си помисли, че е извадил късмет, като го е улучил точно там. Единственото му утешение бе, че карикатуристът бе изобразил лорд Пърси по-отблъскващ от американския му съперник. Вторият син на херцога на Дивайз беше изрисуван с коронка на главата, което би предизвикало оживени дискусии дори в лондонски нощен клуб.
След третото прочитане на цялата страница Джими осъзна нещо, което вцепененото му съзнание първоначално отказваше да възприеме — че пренебрежителната статия е поредната от серия статии, посветени на живота му в Англия. Авторът често споменаваше предишните си коментари по този въпрос. Закуската на Джими изстина, ала на него изобщо не му беше до закуски. В изключително редки случаи боговете ни осеняват със своята благодат и ни позволяват да се видим през очите на ближните си. На нашия герой божията благодат му дойде малко множко. След като за трети път се запозна със съдържанието на статията, той получи съвсем реална представа за себе си — чувстваше се като естествоизпитател, който се е натъкнал на непознато и противно насекомо. Ето какъв е бил в действителност! Как ли са го допуснали да отседне в този хотел, който се ползва с толкова добро име?
Почувства се толкова отвратителен и недостоен, че беше готов да се разплаче, когато сервитьорите се отнасяха учтиво към него. В понеделник сутринта отиде на Парк Роу, където се помещаваше архивът на „Кроникъл“, и прочете всички статии, посветени на Разюздания Джим — мъчително занимание, напомнящо на ексцентричния обичай на жреците на Ваал да забиват ножове в плътта си или на авторите да четат всички публикувани в пресата рецензии за произведенията им.
Още щом разгърна един брой отпреди около месец, откри онова, от което се страхуваше. През следващите няколко седмици липсваха унищожителни статии по негов адрес, ала тъкмо когато си казваше, че страховете му са били неоправдани, злобно излияние сложи край на надеждите му. Залови се да чете брой след брой, защото бе решен да научи истината, дори да беше жестока. След по-малко от два часа вече я знаеше. Вестникът не бе пропуснал най-подробно да запознае читателите си с подвизите на Разюздания Джим: описани бяха скандалът му с букмейкъра и безобразното му поведение на митинга, както и отказът му да се ожени за барманката. Почитателите на „Кроникъл“ имаха пълен достъп до биографията му. Само какъв прякор му бяха лепнали! Разюздания Джим! Пфу!
Напусна архива и се прислони в един вход на Парк Роу, за да събере мислите си. В първия момент изобщо не му хрумна какви ще бъдат финансовите последствия от злостните нападки на непознатия драскач. В душата му цареше смут поради удара, който бе нанесен на самоуважението му. Имаше усещането, че всички забързани минувачи го познават; струваше му се, че го гледат с насмешка. Изражението на онези, които преживяха дъвките си, беше почти ехидно; поведението на мъжете, дъвчещи изгасналите си пури, изразяваше открито неодобрение и презрение. Ала с напредване на времето чувствителността му се притъпи и той със свито сърце установи, че има нещо много по-неприятно от засегнатото му самолюбие.
Когато ненадейно реши да зареже охолния си живот в Лондон, в съзнанието му се мержелееше план — веднага след пристигането в Америка да кандидатства за предишната си служба в „Кроникъл“. Но въобще не се бе замислил как ще го осъществи. Представяше си, че ще отиде в редакцията, ще потупа по гърба колегите си, ще обяви, че иска да се върне, и че моментално ще го назначат. Да получи работа във вестника, който си е поставил за цел да осмива лондонските му подвизи… какъв абсурд. Дори да притежаваше смелостта (или наглостта) да кандидатства за предишното си място, усилията му бяха обречени на неуспех. Беше станал обект на присмех в един свят, в който някога се славеше като достоен гражданин. Кой редактор ще рискува да назначи Разюздания Джим? Кой ще се осмели да му възложи работа дори на хонорар? Сякаш леден юмрук стисна сърцето на младежа. Стори му се, че чува онова, което му бе прошепнал Бейлис на гарата: „Не постъпвате ли малко прибързано, господин Джеймс?“
Беше постъпил не само прибързано, но и безразсъдно. Беше се озовал в страна, където конкуренцията бе безмилостна и работа се намираше само за хора с професия. Господи, какво да прави?
Разбира се, може да се върне в Англия. Не, за нищо на света няма да го стори! При мисълта за това гордостта му се разбунтува. Номерът със завръщането на Блудния син си го бива, но губи ефекта си, ако отново цъфнеш у дома само две седмици след заминаването си. Освен това трябва да помисли и за благополучието на баща си. Според „Кроникъл“ Разюздания Джим бе най-мерзкият тип на света, но не чак толкова мерзък, че да се върне с подвита опашка и да провали бляскавото бъдеще на баща си, след като
