свенливо огледа красивата девойка с елегантен сив костюм и озадачено промърмори:
— Добър вечер, госпожице.
Ан смаяно го зяпна, сетне лъчезарно се усмихна:
— Колко съм несъобразителна. Всъщност поздравих вашия син. С него се срещнахме в кантората на плавателната компания, а преди това той ми спаси живота. Може да се каже, че двамата сме стари приятели.
Бейлис се беше ококорил от изумление и очевидно интелектът му не беше достатъчен да проумее казаното от девойката. Почувства се като в небрано лозе, когато забеляза как младият господар смръщи вежди, сякаш го предупреждаваше да мълчи. Джими не беше предвидил неловката ситуация, но тъй като притежаваше пъргав ум, веднага намери изход от положението:
— Здравейте, госпожице Честър. Баща ми е дошъл да ме изпрати. Запознай се с госпожица Честър, татко.
По принцип английският иконом лесно не губи присъствие на духа, ала Бейлис се оказа неподготвен за неочакваното изпитание на самообладанието му. Отвори уста, но от гърлото му не излезе нито звук.
— Татко е поразстроен от заминаването ми — прошепна Джими на младата жена. — Днес като че ли не е на себе си.
Ан притежаваше не само вродена тактичност, но и златно сърце. Един поглед й бе достатъчен да разбере, че по-възрастният господин Бейлис е само един високопоставен прислужник. Едва ли на света съществуваше по-непредубедена девойка от нея, при все това изпита изненада и леко разочарование от плебейското потекло на Джими. Толкова беше трогната, че в очите й проблеснаха сълзи, когато се извърна, за да позволи на баща и син да останат насаме преди раздялата.
— Ще се видим на парахода, господин Бейлис.
— Моля? — сопна се икономът.
— Непременно — побърза да се обади Джими. — Довиждане и доскоро.
Ан тръгна към своето купе. Имаше усещането, че току-що е довършила дълъг роман, дело на някой от нашумелите напоследък английски автори. Знаеше цялата история, сякаш най-подробно й я бяха разказали. Представяше си как бащата — почетен и трудолюбив иконом — е посветил живота си на целта да направи джентълмен от единствения си син. Спестявал бе година след година, може би беше изпратил момчето в колеж. А сега с благословията на баща си и с остатъка от спестяванията му младежът се отправяше към един нов свят, където доларите растат по дърветата и никой не се интересува от произхода ти.
Толкова беше трогната, та буца заседна в гърлото й. Бейлис щеше да се учуди, ако знаеше колко благороден изглежда в очите й. Сетне мислите й се насочиха към Джими и сърцето й се сви от умиление. Бащата беше осъществил мечтата си — младежът беше истински джентълмен. Колко естествено, без следа от снобско стеснение младият Бейлис я беше запознал с родителя си. Браво на него — не се срамуваше от скромното си потекло и от човека, който му беше дал възможност да започне нов живот. Тя установи, че изпитва дълбока симпатия към Джими.
До потеглянето на влака оставаха три минути. Носачите щъкаха напред-назад като водни бръмбари.
— Нямам време за обяснения — промърмори младежът. — Уверявам те, че не съм се побъркал и че постъпката ми е продиктувана от необходимост.
— Добре, господин Джеймс. Време е да се качите на влака.
— Имаш право. Ще проваля всичко, ако изпусна парахода. Бейлис, виждал ли си толкова прекрасни очи? А пък косата й не се поддава на описание. Слушай, грижи се за баща ми, докато отсъствам. Не позволявай на аристократите да му стъпят на шията. О, и още нещо… — Джими извади ръка от джоба си.
— Приеми малък подарък в знак на приятелските ми чувства към теб.
Икономът погледна новичката банкнота от пет лири:
— Не мога да приема, сър. Не съм заслужил толкова много пари.
— Глупости! Направи ми това удоволствие.
— Моля да ме извините, господин Джеймс, но наистина не мога. Не бива да пръскате парите си на вятъра. Едва ли можете да си го позволите… не ми се сърдете за откровеността.
— Не ти се сърдя. Вземи парите! Господи, влакът тръгва! Довиждане, Бейлис!
Машинистът за последен път наду свирката, сетне влакът бавно потегли, а след него хукнаха най- оптимистично настроените амбулантни търговци, използвайки последната възможност да продадат стоката си. Колелата затракаха по-бързо. Джими се надвеси през прозореца и с удивление видя необичайна гледка, равнозначна на чудо — без да си сваля очилата, Бейлис препускаше редом с влака. Не беше в добра кондиция, но полагаше нечовешки усилия. Достигна прозореца, от който се подаваше младежът, вдигна ръка и задъхано извика:
— Извинете, че ви се натрапвам, господин Джеймс, но наистина не мога да приема!
Пъхна в ръката му новичката банкнота, сетне с чувство за изпълнен дълг застана на перона и размаха снежнобяла кърпичка. Влакът се втурна в тунела и се скри от погледа му.
Джими се взираше в банкнотата. Подобно на Ан, която пътуваше в друг вагон, усети как се задавя от вълнение. После пъхна парите в джоба си и потъна в размисъл.
Седма глава
Високите вълни, които се разбиваха в корпуса на парахода и обливаха палубата с пяна, бяха накарали повечето пасажери на „Атлантик“ да се уединят в кабините си или да потърсят убежище в задушното помещение, където се помещаваше библиотеката. Беше петата вечер след отплаването им от Ливърпул. В продължение на четири дни и пет нощи параходът пореше спокойните води на океана, устремен към крайната си цел, ала в ранния следобед задуха северен вятър и предизвика силно вълнение. Свечеряваше се. Смръщеното небе започна да потъмнява. Разпенените гребени на вълните проблесваха в полумрака, вятърът свиреше в корабните въжета.
Джими и Ан бяха сами на палубата. Младежът никога не страдаше от морска болест. Въодушевяваше се от схватката с ураганния вихър, който се опитваше да го повали, и умело балансираше върху палубата, накланяща се ту в една, ту в друга посока. И през ум не му бе минало, че ще има щастието точно в разгара на бурята да се радва на компанията на Ан. Младата жена неочаквано се появи на палубата. Носеше широка мушама с качулка, която я предпазваше от водните пръски.
Джими не можеше да повярва на късмета си. Последните няколко дни бе прекарал в състояние на неутешима печал, след като беше открил, че не е единственият мъж на борда на „Атлантик“, копнеещ за компанията на Ан, за да се разнообрази по време на презокеанското пътешествие. Когато се беше впуснал в това приключение, си бе въобразил, че с нея са сами в целия свят, и едва по-късно осъзна опасността и други напористи кавалери да й натрапват вниманието си. Почувства се още по-огорчен, щом установи, че нескопосаното им ухажване доставя удоволствие на Ан. Още през първия ден върху нея връхлетя зализан тип с мустачки и блестящи зъби, който изрази на висок глас изненадата и удоволствието си от срещата им, сетне настоя да я включи в някаква идиотска игра, наречена „шафълборд“4. Де да беше само той! Джими започна да разбира, че Ан, която до този момент бе смятал за своята Ева в райската градина, всъщност е известна и популярна личност. Чиновникът в кантората на компанията бе излъгал, когато твърдеше, че пътниците за този рейс на „Атлантик“ са малобройни. Параходът се оказа така претъпкан, че за малко да се пръсне по шевовете. Сред пасажерите изобилстваха разни Роловци, Кларънсовци и Дуайтовци, които бяха стари познати на Ан и с които бе играла голф, бе танцувала и беше излизала на разходка. Някакъв гнусен тип, наречен Едгар или Теди, бе изпреварил с една глава Джими в състезанието да постави шезлонга си до този на младата жена. Нашият герой се зарече да не стъпва на палубата, където мазникът се бе изтегнал до Ан и й четеше откъси от любимите си романи.
От първия ден на пътуването почти не беше разговарял с нея. Когато не се разхождаше с Роло и не играеше на шафълборд с Кларънс, Ан се грижеше за своята спътница, която страдаше от хронична морска болест и която младата жена наричаше „горкичката леля Неста“. Понякога в пушалнята Джими се натъкваше на плахия очилат човечец, за когото предполагаше, че е чичо на червенокосата девойка, а веднъж връхлетя върху дебелия хлапак, който се беше скатал в най-отдалечения край на палубата, за да
