изпуши пурата си далеч от очите на роднини и познати. Ан се държеше така, сякаш изобщо не го познава, и очевидно бе забравила, че е спасил живота й.
И ето че сега се появи, сякаш я изпращаше самият Господ Бог. Бяха сами на палубата, обгърнати от дъждовната пелена. Роло, Кларънс, Дуайт, както и Едгар (или Теди) бяха в каютите си и Джими се надяваше до един да са се натръшкали от морска болест. Светът принадлежеше само на двама им с Ан.
— Обичам лошото време! — възкликна младата жена и застана така, че вятърът да брули лицето й. Очите й възбудено блестяха. За кой ли път Джими си каза, че на света няма втора като нея. — Горкичката леля Неста! Беше й зле дори когато океанът беше спокоен, но бурята я довърши. Току-що се опитвах да й вдъхна смелост.
Той едва не се просълзи, като си представи Ан в ролята на предана болногледачка. Копнееше да й каже, че я обожава, но остана безмълвен. Стигнаха до перилата, обърнаха се и отново закрачиха по палубата. Ан го погледна и укорително промърмори:
— Откакто параходът вдигна котва, почти не съм ви виждала. Разкажете ми повече за себе си, господин Бейлис. Защо отивате в Америка?
Джими тъкмо се канеше да се впусне в яростна реч, като я обвини, че го пренебрегва заради многобройните си високопоставени приятели, ала с въпроса си тя му беше отнела златната възможност. Невъзможно бе да се оплаче от отношението й, сетне да й разкаже защо пътува за Америка. Изобщо не го беше грижа за приятелите й с превзетите маниери и аристократичните фамилни имена. Те бяха чужди на този малък свят, в който властваха ураганният вятър и дъждът. Мястото им беше в луксозните каюти, където според Джим би трябвало да изпукат до един от морската болест. И тъй вместо да произнесе пламенната си реч, той смирено отвърна:
— Надявам се в Америка да ми проработи късметът и да забогатея.
Ан със задоволство установи, че предположението й се потвърждава.
— Баща ви сигурно ще бъде доволен от успехите ви.
За момент младежът се пообърка — толкова се бе заплел в лъжи, че му трябваше малко време да прецени колко бащи има — но като се замисли, разбра, че става въпрос за иконома Бейлис.
— Надявам се.
— Много симпатичен старец — добави тя. — Навярно сте неговата гордост.
— Така си е.
— Непременно трябва да успеете в новото си поприще, за да не го разочаровате. С какво смятате да се заемете?
Джими се позамисли и отвърна:
— Иска ми се да работя в редакцията на вестник.
— Нима? Как ви хрумна? Имате ли опит?
— Незначителен.
Тя изведнъж стана по-сдържана:
— Навярно тази професия е достойна за уважение. Самата аз имам известни резерви по въпроса. Познавам само един журналист, когото ненавиждам, ето защо може би съм предубедена.
— Кой е той?
— Със сигурност не го познавате, защото беше сътрудник на американски вестник. Казва се Крокър.
Силен порив на вятъра ги накара да отстъпят от перилата и да замълчат, защото думите им неминуемо щяха да бъдат заглушени. Джими си помисли, че това е щастливо съвпадение на обстоятелствата — и без това не би могъл да проговори. Изявлението на Ан го беше накарало да онемее от изумление. Когато се озоваха на завет под една спасителна лодка, девойката отново заговори и думите й поразсеяха съмненията му, че е на път да обезумее:
— Срещнах се с него преди пет години, и то за много кратко, но още помня обидата, която ми нанесе.
„Преди цели пет години!“ — помисли си младежът. Нищо чудно, че след толкова време се бяха срещнали като непознати. Порови в паметта си, но нищо не изплува на повърхността. Нямаше никаква представа къде и по какъв повод преди пет години е видял чаровната девойка. И все пак по време на тази първа среща сигурно се е случило нещо важно, та завинаги да се запечата в съзнанието на Ан. Невъзможно е от един поглед тя да го е намразила за цял живот.
— Ще ми се да се насочите към по-достойна професия — промърмори девойката. — Според мен най- хубавото на Америка е, че е страната на неограничените възможности. Ако рискува, човек може да осъществи най-смелите си мечти. Предприемчив ли сте, господин Бейлис? Обичате ли да рискувате?
Нито един мъж не би приел с безразличие обвинението (макар и само загатнато), че му липсва достатъчно смелост.
— Разбира се! — възмутено възкликна Джими. — На драго сърце ще приема всяко предизвикателство.
— Радвам се да го чуя — промърмори тя и си помисли, че с този млад англичанин са сродни души. Падаше си по приключенията и преценяваше представителите на силния пол най-вече чрез склонността им да рискуват. Мъжете от нейната среда бяха изключително благовъзпитани, но мразеха рисковете, което понякога я подлудяваше.
— Безразсъдството е в основата на всички велики дела — обади се Джими, уплаши се, че се е поизсилил и побърза да се поправи: — Или почти на всички…
— Добре го казахте първия път, приятелю. Безразсъдството е солта на живота.
Думите й му подсказаха, че сега е моментът да й каже онова, което копнееше да й признае от първия миг на запознанството им. По време на безсънните нощи, когато пушеше лула след лула и мислеше за Ан, си бе представял точно това, което се случваше в момента: двамата са сами на палубата и най-невинна нейна реплика му дава повод да й зашепне нежни слова, при което тя се сепва, изпитателно го поглежда и плахо го пита дали думите му имат по-особено значение. Сетне… какво ли не може да се случи сетне. Ето, че моментът на истината беше настъпил. Всъщност във въображението на Джими сцената неизменно се разиграваше на лунна светлина, не под мастиленочерно небе, пък и при дадените обстоятелства да шепне бе невъзможно, тъй като излиянията му щяха да бъдат заглушени от воя на вятъра и грохота на океана. Ала въпреки недостатъците в декора, не биваше да пропуска прекрасната възможност. Подобен шанс едва ли щеше да му се предостави втори път. Изчака, докато параходът зае хоризонтално положение след самоубийствено гмуркане в огромна вълна, олюлявайки се пристъпи към Ан и изкрещя:
— Любовта е най-великото нещо на света!
— Какво? — извика тя.
— Любовта! — изрева младежът.
Само след секунда съжали, че е избързал с признанието си, тъй като след една-две крачки се озоваха в нещо като ниша, където можеха да разговарят, без да се надвикват с вятъра. Джими спря и Ан последва примера му, макар и доста неохотно. Беше разочарована и вече не мислеше, че е намерила сродна душа в лицето на младия англичанин. Имаше свои непоклатими възгледи по темата, която той спонтанно беше повдигнал.
— Любовта ли? — промърмори. В мрака Джими не виждаше изражението й, ала в тона й се долавяше неприятна подигравателна нотка. — Не мислех, че сте склонен към баналности. Въобразявах си, че сте по- различен от другите мъже.
— Моля? — недоумяващо я зяпна той.
— Мразя да превъзнасят любовта и да твърдят, че е най-хубавото нещо в живота. Няма книга или песен, в които да не се споменава любовта. Сякаш всички хора по света са се наговорили да си самовнушат, че зад ъгъла ги очаква нещо прекрасно, което ще получат, ако са достатъчно упорити. Сякаш изпадат в транс, обсебени са от тази мисъл и пропускат всичко прекрасно в живота.
— Казал го е Шоу, нали? — попита Джими.
— Кое?
— Онова, което току-що цитирахте, беше от произведение на Бърнард Шоу.
— Грешите — кисело отсече Ан. — Не беше цитат, а моя мисъл.
— Сигурен съм, че съм го чувал и преди.
— Значи сте общували с много разумен човек, който споделя възгледите ми!
