даваше признаци, че го е познало. Джими реши, че дори да я е виждал, е било по времето, когато беше репортер. Очевидно девойката беше американка. Докато работеше в „Кроникъл“ понякога той имаше чувството, че познава цялото население на страната.
— Правилно разсъждавате — похвали я. — Винаги гледайте на нещата от добрата им страна.
— В Лондон съм едва от вчера и още не съм свикнала с движението вляво — обясни младата жена. — Както вървят нещата, май ще ме върнат в Ню Йорк в ковчег. След като така самоотвержено ми спасихте живота, ще ви помоля за още една услуга — да ми обясните кой е най-краткият и безопасен маршрут до ресторанта, наречен „Риджънт Грил“?
— Заведението е съвсем наблизо, на ъгъла на Риджънт Стрийт. Колкото до най-безопасния маршрут, ще ви посъветвам да прекосите тук, сетне да тръгнете в западна посока. В противен случай ще ви се наложи да пресечете площад „Пикадили“.
— И през ум не ми минава да прекосявам „Пикадили“. Много ви благодаря. Ще послушам съвета ви, но все пак изглежда невероятно да се добера до онзи ресторант.
Отривисто кимна и се отдалечи. Джими пък хлътна в прочутата дрогерия, където много лондончани намират цяр за махмурлука, и си поръча напитката, за която копнееше с цялото си същество от момента на събуждането си. Когато я изгълта на един дъх, се запита защо се чувства засрамен и виновен.
За сметка на това почти не се изненада, когато краката му го понесоха към „Риджънт Грил“. Докато влизаше в ресторанта, му хрумна, че когато напусна корабната агенция, изобщо нямаше намерение да обядва тук. Най-съкровеното му желание бе да се усамоти на маса в някое полупразно заведение и да се отдаде на размишления. Изобщо нямаше да повярва, ако някой му беше казал, че само след пет минути доброволно ще седне в обсега на ресторантски оркестър, който изпълнява все една и съща мелодия със сърцераздирателното название „Моята каменна къщурка в Запада“.
Ресторантите във всички големи градове имат години на възход и на падение. По времето, когато се развива действието в нашата история, „Риджънт Грил“ се радваше на огромна популярност, за каквато ресторантьорите се молят на незнайните си богове. Ежедневно заведението посещаваха най-състоятелните представители на лондонската бохемска общност.
Джими остави шапката си на пладнешките обирджии, чието убежище беше досами главния вход, влезе в ресторанта и установи, че всички маси са заети.
Веднага забеляза червенокосата девойка. Седеше с гръб към него на маса близо до една от колоните в компанията на нисичък човечец с очила, красива жена на около четирийсет и шишкав хлапак, който гонеше маслините из чинията си. Джими се поколеба, ала бдителният оберкелнер, който добре го познаваше, моментално го забеляза и се впусна към него.
— Един момент, господин Крокър — извика и започна да издава заповеди на подчинените си. — Ще уредя маса за вас.
— Поставете я до колоната, ако обичате — промърмори Джими.
Като по магия сервитьорите вече бяха донесли масичка и я застилаха с покривка.
Младежът седна и поръча. Хората на съседната маса също даваха поръчките си. Невзрачният очилат човечец очевидно беше потиснат, че заведението не предлага варена сладка царевица и омари, а съпругата му толкова възмутено реагира на новината за липсата на мидите в менюто на „Риджънт“, че очевидно прие този факт като сигурно доказателство за упадъка на Великобритания, която в скоро време ще загуби световното си влияние.
Тъкмо когато претенциозните клиенти най-сетне поръчаха обяда си, оркестърът засвири „Моята каменна къщурка“ и никой не се опита да го надвика. Щом заглъхнаха последните звуци и концертмайсторът се поклони, избърсвайки сълзите си, които неминуемо бликваха при изпълнението на тази мелодия, иззад колоната се дочу кристално ясен глас:
— Джими Крокър е червей.
Младежът се сепна и разля коктейла си. Дали пък не говореше съвестта му?
— Презирам го повече от когото и да било на този свят. Неприятна ми е дори мисълта, че той е американец.
Джими изпи няколкото капки, останали в чашата му — искаше да се убеди, че не сънува, както и да успокои опънатите си нерви. Не е шега работа да те презира девойка, чийто живот току-що си спасил. За Джими положението бе не само изнервящо, ами и някак свръхестествено. Само преди минути се беше запознал с младата жена. Как е възможно тя дотолкова да е осведомена за него, че да го нарича (при това съвсем заслужено) червей? Към недоумението му се примесваше и печал. Потресаваща бе мисълта, че такова красиво момиче изпитва толкова силно презрение към него. Случилото се с него заслужаваше да бъде описано в рубриката на „Кроникъл“, озаглавена „Онова, което ме натъжава в големия град“ — тема, най-близка до сърцето на съчинителите на мелодраматични вестникарски четива.
Сервитьор побърза да му поднесе нов коктейл. Младежът му отправи благодарствен поглед и поднесе чашата към устните си.
— Непрекъснато се налива с алкохол… — проехтя музикалният глас иззад колоната.
Джими като опарен остави чашата на масата.
— … и се излага на обществени места. Винаги съм мислила Джими Крокър за…
На Джими отчаяно се искаше някой да прекрати унищожителната тирада на девойката. Защо невзрачният човечец не подхване разговор за времето, или пък малкият дебеланко не започне да задава въпроси. Момче на неговата възраст, което наскоро е пристигнало в Лондон, положително има интереси извън темата за Джими Крокър. Ала очилатият ожесточено се бореше с шницела си, а шишкавият хлапак, потънал в мрачно мълчание, нагъваше рибния пай със съсредоточеността на умиращ от глад питон. Изражението на по-възрастната жена подсказваше, че я терзаят неприятни мисли и изобщо не й е до разговори.
— Винаги съм смятала Джими Крокър за типичен пример за млад американец, който живее в Европа и се опитва да подражава на англичаните. От повечето подобни нему безделници всяка страна с удоволствие би се отървала, но някога той си изкарваше с труд прехраната, следователно не може да твърди, че не осъзнава какво върши. Сам е избрал да живее като търтей и да бъде напаст за околните. Знае, че се проваля, но пет пари не дава. Ето защо смятам, че е по-отвратителен дори от червей.
До този момент Джими беше отявлен противник на оркестъра в „Риджънт Грил“, като твърдеше, че музиката пречи на разговорите и подтиква посетителите към по-бързо дъвчене, вредно за храносмилането. Сега обаче изпита огромна благодарност към оркестрантите, които ненадейно подхванаха откъс от „Бохеми“ — най-гръмкия номер от репертоара си. Оглушителният шум позволи на нашия герой без особена охота да се заеме с димящото блюдо, което сервитьорът му беше поднесъл. Може би червенокосата още сипеше хули по негов адрес, но той не ги чуваше.
Музиката заглъхна. За миг изтерзаният Джими се наслади на относителната тишина, сетне гласът на непознатата отново достигна до слуха му. За щастие вече беше сменила темата.
— Нагледах се на английските забележителности. Видях Уестминстърското абатство, парламента, кралския театър, „Савой“ и „Чеширското сирене“, в резултат на което ме измъчва носталгия по родината. Предлагам да си заминем още утре.
За пръв път по-възрастната жена проговори. За миг отхвърли мантията на унинието, колкото да изрече: „Да!“, сетне отново потъна в печалните си размисли. Очилатият човечец, който явно очакваше да чуе мнението й, за да гласува в полза на една или друга кауза, заяви, че изгаря от нетърпение да се озове на борда на параход, плаващ към Америка. Малкият шишко остави предложението без коментар. Беше омел рибния пай и с мрачна решителност атакуваше рулото с конфитюр.
— Сигурна съм, че ще намерим билети за някой параход продължи червенокосата девойка. — Едно й е хубаво на Англия — не ти е мъчно да я напуснеш. — Замълча, сетне добави: — Главата ми не го побира как, след като знае какъв земен рай е Америка, Джими Крокър може да живее в…
Сервитьорът се приближи с подноса със сирената, ала младежът потръпна от отвращение и поклати глава. Трябваше час по-скоро да се махне от тук. Способността му да възприема неприятни истини относно собствената си персона напълно беше изчерпана. Безшумно остави на масата златна монета, направи знак на сервитьора, че не желае ресто, и на пръсти се измъкна от ресторанта. Келнерът, който до този момент беше заклет скептик и не вярваше в чудеса, внезапно промени схващанията си. Погледна към монетата, към отдалечаващия се Джими, после пак към монетата, след което я грабна и я захапа, за да се увери, че не е
