когото е нападнал в клуба, е бил най-добрият му приятел. Мащехата му е споделила този факт с моята леля Неста. Според мен този човек е напълно деградирал. — Усмихна се и добави: — Защо оклюмахте, господин Бейлис? Горе главата. Може да приличате на Джими, но не сте… него… май е правилно да се каже, че вие не сте той. Важна е душата, не външността. Ако сте добродетелен и благороден по душа, както подобава на човек с името Алджърнън, няма значение, че си приличате като близнак с Джими Крокър и разни негови приятели ви заговарят по ресторантите. Всъщност това дори е преимущество. Сигурна съм, че ако отидете при леля ми и изиграете ролята на разкаялия се грешник Джими Крокър, тя ще бъде на върха на щастието и ще изпълни всяко ваше желание. Кой знае, може да осъществите мечтата си да бъдете осиновен от милионерка. Защо не опитате? Няма да ви издам.
— Непременно ще го сторя, защото преди да ме разобличат и откарат в затвора, ще имам щастието да бъда близо до вас. Ще живеем в един дом, всеки ден ще разговаряме… — Гласът му пресекна от вълнение.
Ан извърна глава и заговори на въображаем събеседник:
— За нищо на света не пропускай излиянията му, скъпа. Толкова е красноречив! В родното му градче го наричаха Алджърнън Оратора.
Джими я изгледа накриво. Подигравателният й тон го жегна, не одобряваше подобно лекомислие.
— Някой ден търпението ми ще се изчерпи и тогава…
— Нали не чухте онова, което току-що споделих с моята приятелка? — притеснено попита Ан. — Бях съвсем искрена. Приятно ми е да ви слушам. Говорите толкова прочувствено!
Джими възприе шеговития й тон:
— Защо сте толкова безсърдечна? Тъкмо загрявах. След минута щяхте да чуете нещо заслужаващо вниманието ви. Ала сега сякаш ме попарихте с вряла вода. Хайде отново да поговорим с каква работа да се заема.
— Мислили ли сте каква професия най-много ще ви допадне?
— Иска ми се да си седя в кабинета, да подписвам чекове и да казвам на секретаря, че когато дойде господин Рокфелер, ще му отделя само пет минути. Но за тази цел ще ми трябва чекова книжка, а не притежавам такава. Е, все ще измисля с какво да се занимавам. А сега ми разкажете нещо за себе си. Нека поне за малко да забравим бъдещето на моя милост.
След час Джими се раздели с Ан и тръгна по Бродуей. Вървеше, без да се оглежда, толкова беше погълнат от мислите си. Не можеше да повярва, че семейство Пет са прекосили океана само за да го убедят да се върне в родината. А най-неприятното беше, че след като съвсем доброволно се бе озовал в Ню Йорк, пътят му към блестящото бъдеще беше затворен от нещо, което бе сторил преди пет години (фактът, че не можеше да си го спомни, буквално го влудяваше) и което бе накарало Ан да го намрази за цял живот. Замечта се, като си спомни красивото й личице, не усещаше, че се блъска в минувачите, движеше се като насън. Седмият пешеходец, в когото се препъна, го изтръгна от транса, изричайки името, от което обстоятелствата го бяха принудили да се отрече:
— Джими Крокър!
Изненадата върна нашия герой към жестоката действителност — всъщност той изпита не само учудване, но и раздразнение. Абсурдно бе да пребивава инкогнито в град, в който не беше стъпвал от пет години, и да бъде разпознат едва ли не от първия срещнат. Намръщено изгледа натрапника. Видя пред себе си набит и широкоплещест младеж с грозновато лице, който радушно се усмихваше, а изражението му подсказваше, че изпитва уважение към нашия герой. Джими не беше добър физиономист, но дори човек със слаба памет веднага би познал натрапника, който, както се казва в рекламите, притежаваше индивидуален облик. Зърнеше ли го веднъж, човек никога нямаше да забрави счупения му нос, почти липсващото чело и клепналите му уши. Младият мъж се казваше Джери Мичъл и Джими не го беше виждал отпреди две години, когато се бяха срещнали в лондонския Национален спортен клуб. Веднага го позна и призова на помощ актьорските си способности, които неотдавна бе изпробвал върху Безупречния Реджи.
— Здрасти! — каза очуканият.
— Здравейте — учтиво му отвърна той. — С какво мога да ви бъда полезен?
Усмивката, озаряваща смачканата физиономия на Джери, помръкна.
— Ти си Джими Крокър, нали? — промърмори озадачено.
— Не съм. Родителите ми са ме кръстили Алджърнън. Алджърнън Бейлис, на вашите услуги.
Човекът се изчерви до уши:
— Извинете. Сбърках ви с мой познат.
Понечи да отмине, но Джими го спря. Чувстваше се много самотен, след като се бе разделил с Ан, и копнееше да общува с друго човешко същество.
— А пък аз наистина ви познах — заяви. — Вие сте Джери Мичъл. Преди четири години видях как разгромихте на ринга Кид Бърк.
Усмивката отново озари лицето на боксьора. Личеше си, че е поласкан от вниманието.
— Брей, нима все още има някой, който ме помни? Правичката да си кажа, вече не се боксирам. Работя за едно старче на име Пет. Ама че работа! Тъкмо той е чичо на Джими Крокър, за когото ви взех отначало. Да му се не види! Вие сте копие на онова момче! Като се блъснахте в мен, си рекох: „Я, Джими Крокър!“ Слушайте, много ли сте зает?
— Не особено.
— Елате да си побъбрим. Знам едно чудно местенце наблизо.
— С удоволствие.
Когато се настаниха на маса в „чудното местенце“, Джери Мичъл попита:
— Какво ще пиете? — Сетне с извинителен тон добави: — Самият аз напоследък пия само вода. Зарязах алкохола.
— Какво съвпадение — също и аз! — възкликна Джими. — Не виждам смисъл да се натряскваш и да ставаш за смях.
Това откровение накара боксьора да се замисли. Думите на непознатия прогониха съмнението, което витаеше в дълбините на съзнанието му. До този момент го терзаеше смътното подозрение, че човекът пред него е Джими Крокър, който, Бог знае защо, играе ролята на някой си Бейлис. Ала сега бе убеден, че онзи казва истината. Джими никога не би се отказал от алкохола. Успокои се, че не е станал жертва на лоша шега, и поведе приятен разговор с новия си приятел.
Девета глава
Десет дни след завръщането си в Америка госпожа Пет покани гости в дома си на Ривърсайд Драйв. Всъщност това по-скоро бе официален прием, който нямаше за цел само да уведоми висшето нюйоркско общество, че една от най-видните му представителки отново се е заела със задълженията си. С блестящото светско празненство домакинята възнамеряваше да впечатли най-вече Хамънд Честър, бащата на Ан, който бе решил да прекара няколко дни в метрополиса, преди да се отправи на поредното си пътешествие в Южна Африка. По своему той беше много привързан към дъщеря си, макар дълбоко в сърцето си да се смяташе за ощетен, задето вместо момче му се е родило момиче. Ето защо, докато пътуваше от някоя пълна с диви животни пустош към друга, използваше всяка възможност да се отбие в Ню Йорк.
В големия салон, от чиито прозорци се разкриваше изглед към река Хъдзън, се бяха събрали странни личности, към които домакинята проявяваше предпочитание. Госпожа Пет се гордееше с бохемския дух на празненствата си и през последните две години се бе превърнала в дракон в човешки облик, като измъкваше гениите от скривалищата им и ги представяше на обществото. В салона се бяха разположили шестимата квартиранти-гении, чието присъствие в дома му вбесяваше господин Пет. В добавка домакинята беше подбрала толкова много творци от същата порода, които се срещаха около Уошингтон Скуеър, че помещението кънтеше от дрезгавите гласове на художници-футуристи, езотерични будисти, поети, декоратори и сценографи, разхождащи се сред по-обикновените членове на обществото, дошли да се запознаят със схващанията им. Мъже, които бяха приели нови религии, пиеха чай с жени с нови шапки. Проповедници на свободната любов разясняваха своето верую на хора, които дълги години несъзнателно му се бяха подчинявали.
Присъстващите се надвикваха и неусетно обогатяваха познанията си.
