— Да! Ще кажа, че съм американски поданик и според мен мястото ми е в Америка. Въпросът не подлежи на обсъждане, Юджиния. Съжалявам, че може би обърквам плановете ти, но няма да се върна в Лондон! — Непоколебимо се втренчи във втрещената си съпруга и продължи монолога си: — Ще остана тук и ще посещавам всички бейзболни мачове от националното първенство. После ще наблюдавам и тези за Световната купа!
Юджиния Крокър понечи да заговори, отказа се и стисна устни, сетне отново се накани да проговори. Ала установи, че не знае какво да каже.
— Дано да проявиш благоразумие, Юджиния, и да останеш заедно с мен. Гарантирам, че ще бъдем много щастливи. Съжалявам заради бягството си, но ти ме подложи на прекалено сурово изпитание. Нямаш представа какъв тормоз е цели пет години да не гледаш бейзболен мач, но повярвай, че нито един запалянко не би издържал. Едва не умрях и не възнамерявам отново да поема този риск. Ако господин Пет не възразява, ще продължа да работя като иконом и да живея под неговия покрив. Ако ли пък не ме иска, ще си потърся друга работа. Едно е сигурно — че никога няма да се върна в Лондон!
— Така те искам, старче! — одобрително възкликна Питър Пет. — В дома ми винаги ще има място за теб. А докато намеря нов иконом да те замести, ще изпълняваш досегашните си задължения.
— Бингли, как е възможно да работиш като иконом? — изстена Юджиния.
— И то какъв иконом! — възторжено отбеляза господин Пет. — Не е иконом, а истинско чудо! Умее да се държи надменно и официално, като че цели четирийсет години е служил на херцог Едикойси, но отидем ли на стадиона, започва да замеря с празни бутилки съдията. Бива си го и туй то!
Хвалебствената реч очевидно не зарадва госпожа Крокър. Тя ненадейно избухна в ридания. Бингли никога не я беше виждал да плаче, поради което се почувства неловко. Решителността му сякаш се удави сред пороя от сълзи.
— Юджиния!
Съпругата му избърса очите си.
— Няма да го понеса! — изхълца. — През тези пет години положих къртовски труд, а сега, когато успехът е толкова близо… Бингли, моля те, върни се. Няма да е задълго.
Той смаяно я изгледа:
— Сериозно ли говориш? Помислих, че след случилото се с лорд Пърси Уипъл… между другото, Джими, сигурно основателно си го натупал, но след случилото се реших, че… Тъй, де, разбрах, че няма шанс да стана благородник, Юджиния.
— Напротив, има! Има! Инцидентът не оказа никакво влияние върху приятелите ни. Точно обратното! На следващия ден ме посети лорд Пърси Уипъл — бедното момче, окото му здравата беше насинено — и заяви, че Джеймс бил истински спортсмен и че искал по-добре да се опознаят. Никога не бил изпитвал толкова силна симпатия към някого и много държал да го научиш на някакъв удар, който нарече „дясно кроше“. Лейди Корстърфайн пък сподели с мен, че херцогът на Дивайз бил прочел на премиера описанието на „боксовия мач“ и двамата едва не се били пръснали от смях.
Джими беше трогнат от дън душа. Не предполагаше, че противникът му е толкова благороден и при това спортсмен.
— Пърси е истински джентълмен! — заяви възторжено. — Татко, непременно трябва да се върнеш в Лондон.
— Нима не разбираш, че точно сега предстоят най-интересните мачове, пък и до края на сезона има още толкова много време.
Госпожа Крокър умоляващо го погледна:
— Няма да останем дълго в Лондон, Бингли. Лейди Корстърфайн, която знае всичко, твърди, че ще бъдеш включен в следващия списък за раздаване на благороднически титли. Станеш ли лорд, ще идваш тук когато пожелаеш. Ще прекарваме лятото в Америка, а зимата в Англия… ще се съобразявам с всяко твое желание.
Бингли Крокър се предаде:
— Добре, Юджиния. Съгласен съм.
— Бингли! Трябва да се върнем с първия параход. Познатите ни започват да се питат къде си. Обясних на всички, че си на почивка в провинцията, но ще се усъмнят, ако не се върнеш веднага.
Изражението на господин Крокър подсказваше, че в душата му бушуват противоречиви чувства. Юджиния му беше станала много по-скъпа, откакто най-неочаквано избухна в сълзи и му се примоли със задавен глас. Но как да се откаже от изживяванията си на стадиона, когато играе любимият му отбор… — С усилие той прогони тази мисъл.
— Съгласен съм — повтори.
Господин Пет се намеси с надеждата да го поутеши:
— Може би ще отскочиш до тук за мачовете за световната купа…
Бингли Крокър засия:
— Като нищо!
— А пък аз ежедневно ще ти телеграфирам резултатите от срещите — обеща Джими.
Юджиния Крокър с неодобрение го изгледа и щастливата й усмивка помръкна:
— Тук ли оставаш, Джеймс? Не виждам причина да не ни придружиш. Ако решиш да промениш навиците си…
— Наистина съм решил да стана нов човек, но тази метаморфоза ще се извърши в Ню Йорк. Чичо Питър ще ме назначи на работа. Ще започна от най-ниското стъпало на служебната йерархия и с труд ще сляза по-надолу.
Господин Пет радостно възкликна. Чувстваше се като евангелистки проповедник, който наблюдава как прииждат все повече желаещи да изповядат греховете си. Да научи на труд Уили Партридж, когото възнамеряваше да въведе в бизнеса, като му възложи да адресира служебните писма, само по себе си беше забележително постижение; но след като разбра, че Джими доброволно е решил да работи в неговата кантора, изпита толкова задоволство, че едва не заподскача на болния си крак.
— Не се тревожи за мен, татко — продължи младежът. — Ще постигна голям успех. Фасулска работа е да натрупаш голямо състояние. Днес сутринта посетих чичо Пит в кабинета му и забелязах, че работата му се състои в това да седи зад масивното си бюро от махагон и да нарежда на прислужника да съобщава на клиентите, че господин Пет отстъпва. Смятам, че ще се издигна до неподозирани висоти в този клон на индустрията. Не съм имал възможност да разбера какви ще бъдат задълженията ми, но ако са като на чичо Пит, ще се справя блестящо!
Двайсет и шеста глава
Джими крадешком погледна към Ан. Бяха сами. Господин Пет се беше върнал в леглото, а Юджиния Крокър в хотела. Съпругът й се беше оттеглил в стаята си, за да свали грима си. След като тримата излязоха, настъпи гробна тишина.
— Прекрасен завършек на един прекрасен ден — отбеляза младежът.
Ан пристъпи към вратата.
— Не си отивай!
Ан се спря и каза:
— Господин Крокър!
— Казвай ми Джими както досега.
— Господин Крокър! — упорито повтори тя.
— Може да ме наричаш и Алджърнън, ако повече ти харесва.
— Ще ми разрешите ли един въпрос? — Ан намръщено се загледа в него. — Мога ли да попитам…
— Убедил съм се, че почти всеки, който започне с тези думи, възнамерява да каже нещо неприятно — прекъсна я той.
— Мога ли да попитам защо си направихте труда да ме разигравате? Защо от самото начало не ми казахте кой сте?
— Нима си забравила какви обиди наговори по адрес на Джими Крокър? Реших, че ако научиш истинското ми име, няма да ме погледнеш.
