— Каква прозорливост!
— И все пак нещо ми подсказва, че е невъзможно да ми имаш зъб заради онова, което се случи преди цели пет години.
— Никога няма да ви простя!
— Тогава защо преди малко се хвърли в прегръдките ми, когато мислехме, че бомбата на Уили ще избухне?
Страните на Ан пламнаха и тя промълви:
— Загубих равновесие.
— Защо опитваш да си го възвърнеш?
Младата жена прехапа долната си устна, сетне разпалено заговори:
— Постъпи с мен жестоко и безсърдечно. Има ли значение колко отдавна е било? Ако преди пет години си бил способен да го сториш…
— Не ме съди прекалено жестоко. Размисли. Нима не вярваш, че човек може да се промени за добро? Ами че ти си живият пример. Преди пет години беше бездарна поетеса, а сега си похитителка-аматьорка — интелигентна и симпатична девойка, при приближаването на която родителите заключват децата си й сядат върху ключа. Аз пък бях безсърдечен грубиян, но вече съм талантлив бизнесмен, когото чичо ти повика на помощ за спасяване на загиващото си предприятие. Предлагам да погребем мъртвото минало. Освен това — дано да не ти се стори проява на самохвалство, но все пак съм длъжен да ти го напомня — помисли какво добро съм ти направил. Сама призна, че положителните промени в характера ти са настъпили под мое влияние. Ако не бях аз, щеше да се занимаваш с нещо по-лошо от писането на поезия — щеше да съчиняваш свободни стихове. Избавих те от тази злочеста съдба, а ти ме отблъскваш.
— Мразя те!
Джими се приближи до бюрото и взе някаква тънка книжка.
— Веднага я остави!
— Искам да ти прочета „Погребана любов“, защото поемата е най-яркото доказателство, че не дрънкам празни приказки. Добре си помисли каква си сега и не забравяй, че положителната промяна дължиш на мен. Започвам: „«Погребана любов». Сърцето ми мъртво е…“
Ан изтръгна стихосбирката от ръката му и я захвърли. Книгата се извиси във въздуха, прелетя през перилото и тупна на пода на галерията. Младата жена гневно се втренчи в Джими, очите й хвърляха мълнии. После отстъпи и високомерно произнесе:
Извинете, че избухнах.
— Заради косата е — успокои я той. — Всички червенокоси са избухливи. Непременно трябва да се омъжиш за симпатичен младеж, синеок и тъмнокос, без брада и мустаци, висок около метър и осемдесет, бъдещ преуспяващ бизнесмен. Той ще ти свие сармите.
— Възмутена съм, господин Крокър! Как си позволявате?
— С добро, разбира се. И с много любов. Ще пипа с кадифена… кажи го, де, вместо с желязна… както там я наричат — но при все това ще бъде безкомпромисен.
Ан беше до вратата.
— Тъй като си сприхава, задължително е да имаш до себе си човек, с когото да спориш и да се караш. С теб си приличаме. Сигурен съм, че бракът ни ще бъде щастлив. Ще бъдеш нещастна, ако се наложи да прекараш живота си с мухльо, който по характер е като изтривалка с надпис: „Добре дошли“. Необходим ти е по-волеви човек. Имаш нужда от спаринг партньор, с когото да се джафкаш на воля и който няма да се свие на кълбо и да понася ритниците ти, а ще отвръща на удара с удар. Може да не съм съвършен… — Замълча в очакване на реакцията й, но младата жена не понечи да го опровергае.
— Не, не съм съвършен, но съм най-подходящ за твой съпруг. Щастливият брак се основава на взаимни компромиси. Спомняш ли си онази прекрасна строфа на Тенисън, която гласи: „Спречкахме се с моята съпруга…“? Бог знае защо, но ми навява асоциации за семейно щастие. Представям си как след много години седим от двете страни на радиатора, топлим старите си кости, разменяме си хапливи реплики и още се обичаме. Ще страдаш, ако сега изляза от живота ти. Няма да имаш с кого да се караш. Ще бъдеш като женската на ягуара, която изразява обичта си към него, като го захапва за бедрото. Ако някой ден щракне със зъби, но не намери партньора си до себе си…
Докато слушаше монолога му, Ан изгаряше от желание да му наговори какво ли не, но кой знае защо изрече онова, което най не й се искаше:
— Предложение за брак ли ми правиш?
— Да.
— Няма да се омъжа за теб.
— Моля те да размислиш. Сама забелязваш, че не съм в най-добрата си форма — нервен съм, притеснен и езикът ми се връзва. Но като се поуспокоя, ще ме видиш в истинската ми светлина. Под неугледната ми външност се крие страхотен симпатяга.
Ан излезе и тресна вратата. Джими се настани на креслото на господин Пет, запали цигара и потъна в мрачни мисли. Отчаянието постепенно взе връх над другите му чувства. Упрекваше се, че е постъпил толкова безразсъдно. Коя нормална жена няма да се вбеси, ако й наговорят онова, което бе наговорил на Ан? Точно сега трябваше да се държи мило с нея, да й сваля звезди от небето, а вместо това й беше надрънкал какви ли не врели-некипели.
Изминаха десетина минути. Стори му се, че чува стъпки и рязко стана от креслото. Отиде до вратата и я отвори. В коридора нямаше никого. Провеси нос и отново се настани на креслото. Тя няма да се върне… Защо да се връща при човек, който отново ще я обсипе с обиди?
Дочу глас:
— Джими!
Скочи от мястото си и се огледа, сетне вдигна очи. Ан се облягаше на перилото на галерията и… се усмихваше.
— Джими, послушах те и размислих. Ще ти задам още няколко въпроса. Признаваш ли, че преди пет години постъпи с мен отвратително?
— Да! — извика младежът.
— Съгласен ли си, че оттогава поведението ти не се е променило в положителна посока?
— Да!
— Ще потвърдиш ли, че си злобар и негодник?
— Да!
— Тогава всичко е наред. Заслужил си го.
— Какво съм заслужил?
— Да се ожениш за момиче като мен. Отначало изпитвах угризения на съвестта, ала сега разбирам, че няма по-тежко наказание от брака с мен. — Вдигна ръка. — Ето мъртвото минало, Джим. Иди да го погребеш.
На пода пред него тупна тънка книжка. За секунда той недоумяващо се втренчи в нея. После нададе пронизителен вик (който се чу чак в спалнята на господин Пет и за трети път през тази нощ събуди бедния човек) и изтича нагоре по стъпалата. Разнесе се звънлив смях, в дъното на галерията се затвори врата. Ан беше избягала.
Информация за текста
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/2525
Издание:
П. Г. Удхаус. Джим Тайфуна
ИК „Ера“, София, 1999
Худ. оформление: Димитър Стоянов-Димо
1
