Госпожица Тримбъл внимателно разгледа жертвата си, сетне се обърна към брадатия:
— Кат’ се замисля, май и от тоз шубрак щ’скочи заек. — Дръпна изкуствената брада на бедния Джери и откри лицето му. — А пък туй ако н’ей перука, да не ми викат Тримбъл — добави и вкопчи пръсти в буйните му коси. — Тъй си е. Ама че късмет. Дай си ’чилата, приятел! — Изгледа го критично и отбеляза: — Хитрец си ти, Кларънс. По-хубав си с ’чила. Някой познава л’тоз тип?
— Казва се Мичъл и беше нещо като личен физкултурник на съпруга ми.
Детективката се обърна, приближи се до Джими и насочи револвера в гърдите му:
— Става все по-интересно! Време е д’обясниш, приятел, как така се е случило да бъдеш тук точно когат онзи се е бъзикал с касата? Май си комбина с тез двамата.
Джими усети, че му предстои да вземе съдбовно решение, което изцяло ще промени съдбата му. В живота на всекиго от нас настъпват подобни повратни моменти, които нарушават нормалния ход на събитията. Невъзможно бе повече да крие от Ан истинската си самоличност. Тъкмо се канеше да проговори, ала младата жена го изпревари:
— Лельо Неста, не мога да гледам как несправедливо обвиняват един човек. Джери няма никаква вина. Аз му наредих да отвлече Огдън.
Настъпи неловко мълчание. Госпожа Пет нервно се изсмя и промърмори:
— Иди да си легнеш, миличка. Изживя такъв шок, че не си на себе си.
— Вярно е. Нали, Джери?
— Достатъчно! — Госпожица Тримбъл с властен жест предотврати отговора на боксьора. — ’Слушай леля и с’легни, миличка. Казала с’на младежа да отмъкне хлапето, а? И на онзи там… Скинър… и на него ли с’казала същото?
— Ами… аз… — неуверено запелтечи Ан. Не й беше хрумнало да измисли алиби за иконома.
Джими й се притече на помощ. Изтръпваше при мисълта каква ще бъде реакцията й, но беше длъжен да се жертва, за да я защити. Пък и много по-коравосърдечен човек би откликнал на безмълвния зов за помощ, който изразяваше боядисаното с грим лице на господин Крокър. Бингли Крокър беше смелчага и джентълмен. Дори да го заплашваше затвор, не би проговорил без разрешението на Джими, но все пак се надяваше, че синът му няма да го изостави.
— Обяснението е съвсем елементарно — започна младежът с престорено безгрижен тон, ала душевното му равновесие рухна, когато към лицето му се насочи окото на госпожица Тримбъл. — Работата е там, че наистина съм Джими Крокър. — Той старателно избягваше погледа на Ан. — Не разбирам защо е цялата тази суматоха.
— Тогава ’що заговорничиш да отмъкнеш момчето?
— Ами това… ха-ха!… — на пръв поглед ще ви се стори малко объркано, обаче мога да обясня…
— Значи прризнаваш!
— Да. Всъщност идеята за отвличането на Огдън е моя. Исках да го изпратя в един санаториум за кучета… ама не, не е това, което си го мислите. — Опита подкупващо да се усмихне, но се отказа, защото лявото око на детективката застрашително проблесна. Той извади носната си кърпа и избърса потта от челото си, като се питаше защо понякога е толкова трудно да обясниш нещо съвсем елементарно. — Преди да продължа, държа да ви информирам, че Скинър ми е баща.
Госпожа Пет смаяно възкликна:
— Но нали… нали Скинър беше иконом при сестра ми?
— До известна степен е вярно. Това е дълга история. Случи се така, че…
Госпожица Тримбъл процеди с неописуемо презрение:
— Никога не съм срещала таквиз лъжци. Да пукна, ак’ знам кво целиш, млади момко. Тоз тук — тя посочи Крокър-баща — с’издирва от английската полиция. ’Зпратиха фотото му в агенцията. Мен ако питате, с’гурно е задигнал я лъжици, я нещо друго. Хей — обърна окото си към едного от гениите, — вземи да свършиш нещо полезно. Телфонирай в „Астор“ — там е отседнала една дама, дето се интересува от нашарения господин. Обадила се е н’ „Андерсън“, пък те ни повериха, ’здирването. З’ръчаха да я търсим по всяко време на деня или нощта, ако го спипаме. Кажи на оназ дама да взем’ такси и да дойде тук да го рразпознае.
Геният тръгна към вратата, сетне се обърна и попита:
— Как се казва въпросната дама?
— Гос’жа Крокър! — тросна се детективката.
— Гос’жа Бингли Крокър. Речи й, че сме пипнали нейния човек.
Геният заднешком излезе. От коридора се дочу гневен възглас:
— Извинете… — запелтечи геният.
— Защо не гледаш къде вървиш, млади момко?
— Приемете най-горещите ми извинения…
— Ама че досадник! — промърмори господин Пет и на куц крак влезе в стаята. Стискаше едното си стъпало и сякаш го масажираше. И с невъоръжено око се забелязваше, че обичайно благият и кротък човек е в отвратително настроение. Намръщено изгледа присъстващите и гневно изръмжа:
— Какъв е този цирк? Търпях до едно време, но човек не може да мигне от непоносимата врява.
— Джаф! Джаф! — озъби му се Ейда, която се чувстваше в безопасност в прегръдките на госпожа Пет.
Господарят на дома се стресна и извика:
— Умъртви противното псе! Изхвърли го! Накарай го по някакъв начин да млъкне!
Неста Пет изумено се втренчи в съпруга си. Никога не го беше виждала в подобно настроение. Почувства се така, сякаш някакво кротко зайче внезапно е захапало ръката й. Бурните преживявания през тази нощ, съчетани с нетипичното поведение на господин Пет, я караха да се чувства несигурна. Никога досега не се беше страхувала от брачния си партньор. Бе излязла на глава дори с първия си съпруг, който бе доста сприхав и буен, а кроткия господин Пет беше смазала под чехъла си. Ала този нов Питър й вдъхваше страх.
Двайсет и четвърта глава
Няколко причини бяха предизвикали забележителната метаморфоза на господин Пет. След като преди два дни съпругата му с лека ръка бе уволнила Джери Мичъл, по неволя беше прекъснал редовните тренировки и липсата им се беше отразила зле на духа и на тялото му. Отдаде се на мрачни размишления за жребия, който му е отредила несправедливата съдба, в съзнанието му се зароди мисълта за бунт. Отгоре на всичко го хвана и подаграта, както често се случваше в дните, когато бе неразположен. Тъй като по природа беше много търпелив, навярно безропотно щеше да понесе изпитанията, стига да можеше да се наспи. Ала тъкмо когато се унасяше, след като в продължение на два часа се беше мятал в леглото, в къщата настъпи суматоха. Той се стресна и смътно осъзна, че шумът идва от библиотеката.
Беше толкова човеконенавистнически настроен поради ударите на съдбата, че дори виковете за помощ не го накараха да напусне леглото. Когато се движеше, подаграта му причиняваше нетърпима болка и той не желаеше да се подлага на допълнителни изтезания само защото убиват някого в библиотеката. Но лаят на Ейда опъна нервите му до скъсване и едва тогава той, куцукайки, слезе на долния етаж. Изобщо не беше тласкан от алтруистични подбуди. Нямаше намерение да изиграе ролята на ангел-спасител и да попречи на убиеца да ликвидира жертвата си. Единствената му цел беше да накара кучето да млъкне. Ала когато геният настъпи болния му крак, гневът на бедния страдалец се пренесе от Ейда към всички обитатели на къщата. Готов беше да сдъвче всеки срещнат.
— Какво става? — попита през зъби. — Никой ли няма да ми отговори? Да не искате да стърча тук цяла нощ? Тази пък коя е? — Той накриво изгледа госпожица Тримбъл. — И защо размахва револвер? — Гневно тупна с болния си крак и изрева от болка.
— Дамата е детективка, Питър — смирено обясни съпругата му.
— Детективка ли? Че кой я е повикал?
Госпожица Тримбъл реши да се заеме с обясненията:
— Г’син Пет, гос’жа Пет ме нат’вари да следя да не отвлекат сина й.
— Направих го заради Оги… Госпожицата охраняваше скъпия ми Оги!
