безшумно отвори вратата, влезе в стаята на Огдън и се прокрадна към леглото. Тъкмо когато се питаше как да постъпи, че да не изкара ангелите на момчето, се случи нещо, което му спести по-нататъшните размишления. Светлина проряза мрака, сякаш избухна бомба, и някой извика:
— Горе ръцете.
Когато Бингли Крокър престана да мига и очите му се приспособиха към светлината, видя, че Огдън седи на леглото и държи револвер. Подпираше го на коляното си, а дулото на оръжието беше насочено към закръгленото шкембенце на нападателя. Макар последният надълго и нашироко да бе размишлявал върху изхода от опасното начинание, не беше предвидил подобно развитие на събитията. Намери се в чудо, недоумяваше как да постъпи.
— Махни туй чудо — изрече с прегракнал глас. — Може случайно да гръмне.
— Хич не ме е грижа — равнодушно отбеляза Огдън. — Револверът не е насочен към мен. — С любов огледа смъртоносното оръжие и обясни: — Купих го с купоните, които вървят с всяка кутия цигари. Като отидем в провинцията, ще стрелям по зайци. Дори не подозирах, че ще ми се предостави възможност да го използвам толкова скоро.
— Нима искаш да ме убиеш?
— Защо не?
Гримът на господин Крокър се стичаше на вадички по лицето му, ала маската му не позволяваше на Огдън да наблюдава любопитното явление. Все пак хлапакът напрегнато се взираше в него. Внезапно му хрумна нещо.
— Слушай, да не си дошъл да ме отвлечеш?
Бингли Крокър почувства същото облекчение, като в случаите, когато по време на представление паметта му изневереше, а някой колега му подадеше спасителна реплика. Би било преувеличено да се каже, че се е успокоил — това беше невъзможно, докато револверът бе насочен към него — но се чувстваше значително по-добре.
Понижи гласа си с около октава и дрезгаво промърмори:
— Чупката, хлапе. Я не се занасяй!
— Дръж ръцете горе! — процеди Огдън.
— Добре, де, добре — изръмжа господин Крокър. — Ама разкарай тази ютия. Да му се не види, бая си пораснал от последния път.
С момчето настъпи магическа промяна и враждебното му поведение се замени с угодническо.
— Нима си от хората на Бък Магинис? — попита учтиво.
— Абсолютно. — Бингли Крокър мислено благослови Джими за съвета, който му беше дал на раздяла. — Бачкам за Бък.
— Той защо не дойде, а е изпратил теб?
— Щото си има друга работа — отвърна Крокър-баща и с радост забеляза, че Огдън вече не се прицелва в корема му.
— Падам си по Бък — отбеляза хлапакът. — С него се знаем отдавна. Чел ли си онази статия във вестника, в която е описано как са ме похитили за втори път? Залепил съм я в моя албум с изрезки.
— Много ясно, че съм я чел!
— Слушай какво ще ти кажа, ако сега ме отвлечеш, шефът ти трябва да ми пусне половината от откупа. Харесвам Бък, обаче ми писна да ме похищават даром. Делим наполовина или няма да мръдна оттук! Ясно ли е?
— Да, хлапе.
— Разбрахме се, значи. Почакай само да се облека и веднага тръгваме.
— Само не вдигай шум.
— Бъди спокоен. Хей, как влезе в къщата?
— През прозорците на онуй… как му казваха… библиотеката.
— Знаех си, че рано или късно някой престъпник ще се възползва от удобството. Чудя се защо не са ги заковали с дъски.
— Отвън ни чака автомобил.
— За всичко си помислил — одобрително отбеляза Огдън, докато закопчаваше ризата си. — Кой е партньорът ти? Познавам ли го?
— Тц. Нов е.
— Така ли? О, и още нещо. Ако се наложи, ще твърдя, че не съм те познал.
— Ама наистина ли не ме позна? — стресна се господин Крокър.
— Трудно ми е, защото носиш маска. Кой си всъщност?
— Викат ми Ед. Чикаго Ед.
— Не си спомням човек с подобно име.
— След тази нощ никога няма да го забравиш — заяви Бингли Крокър, обзет от вдъхновение.
Изявлението му като че възбуди подозренията на Огдън. Той изгледа накриво похитителя и внезапно отсече:
— Свали маската!
— Няма да стане.
— Искам да се уверя, че не ме мамиш.
Крокър-баща реши да блъфира.
— Както кажеш — заяви и тръгна към вратата. — Щом мислиш, че те баламосвам, по-добре да си вървя.
— Почакай — спря го Огдън, който се изплаши, че ще пропусне изгодната сделка. — Не исках да те обидя… Брей, какъв си кибритлия!
— Ще река на Бък, че не съм успял да се докопам до тебе — обяви Бингли Крокър и направи още една крачка към вратата.
— За къде си се разбързал? Какво ти става?
— Идваш ли?
— Разбира се, но при условие, че Бък ми даде половината от откупа.
— Дадено, мой човек. Бас държа, че Бък ще си делне печалбата с тебе.
— Тогава ще дойда. Почакай само да си сложа другата обувка… Готово. Да тръгваме.
— По-тихо, малкия!
— А ти какво мислиш, че ще запея ли?
— Върви след мен — прошепна му господин Крокър.
На пръсти излязоха от стаята. За миг Бингли Крокър изпита чувството, че нещо не е наред. Едва когато стигна до стълбището, разбра, че липсва ръкопляскането на зрителите. Изпълнението му заслужаваше овации.
Джими, който бдеше на поста си в галерията, чу как вратата на библиотеката почти безшумно се отвори. Надникна иззад перилото и в мрака съзря силуетите на двама души — единият беше възрастен, другият момче. Те прекосиха помещението. До слуха на Джими достигна шепот:
— Нали каза, че си влязъл от тук.
— Така си е.
— Защо щората е спусната?
— Нагласих я, след като влязох.
Разнесе се стържещ звук, последва го изщракване. Лунната светлина разсея мрака в помещението. Мъжът и момчето напуснаха къщата. Джими изтича да затвори прозорците. Тъкмо беше спуснал щората, когато в коридора се разнесоха стъпки.
Двайсет и втора глава
Когато Джими чу стъпките, пръв се задейства инстинктът му за самосъхранение. Единствената му мисъл бе, че здравата е загазил и че ако го заловят, трудно ще обясни поведението си. Следователно не трябва да го открият. С лъвски скок достигна до стълбището и когато вратата се отвори, вече беше в скривалището си. Стоеше вцепенен и очакваше най-лошото, но очевидно беше реагирал навреме, защото никой не извика.
