— Подслушвам.
— Как се озова горе?
— Има врата откъм стълбището. Често се качвам в галерията, за да изпуша на спокойствие една цигара. Хей, защо се опита да ме преметнеш, като ми каза, че си похитител? Излиза, че все пак си Джими Крокър. Що ти трябваше да ме баламосваш? А пък аз се зарадвах, че ще се уредя с половината от откупа. Знаеш ли, повдига ми се от теб.
Шишкото се отдръпна от перилото, разнесоха се тежките му стъпки, вратата се тресна. Най-сетне в библиотеката се възцари спокойствие. Джери се настани на любимото кресло на господин Пет, което за огромно неудоволствие на възрастния джентълмен почти винаги беше заето от Огдън. Чувстваше се замаян от скоростта, с която започваха да се развиват събитията. Искаше му се да поразмисли и да установи точно какво се е случило.
Въпреки че нещата все повече се объркваха, едно му беше пределно ясно — че е проиграл шанса си да отвлече Огдън. Допреди малко подготовката за похищението вървеше като по вода, но след като противният хлапак го беше разконспирирал, участието му в заговора ставаше невъзможно. И все пак не му беше приятно да се признае за победен. Дори и сега трябва да има някакъв начин… Внезапно го осени гениална идея, която обаче можеше да осъществи само с помощта на баща си. Тази мисъл пък го накара да осъзнае, че поради мълниеносното развитие на събитията дори не се е запитал как баща му се е озовал тук.
Замисли се кой ли е най-сигурният начин да осъществи контакт с Крокър-старши. Невъзможно бе да го потърси в кухнята или в стаята, която бе отредена на иконома Скинър. После се досети, че трябва само да позвъни. Ако не баща му, то поне ще се яви някой от прислугата, когото да помоли да извика иконома. Заслужаваше си да опита. Той позвъни.
След секунда вратата се отвори. Младежът вдигна поглед, очаквайки да види баща си, но остана разочарован. На прага стоеше страховита жена на неопределена възраст и с униформа на домашна прислужница, която (поне така му се стори, тъй като имаше гузна съвест) го наблюдаваше с неприязън и с подозрение. Устните й бяха тънки, а очичките й надничаха изпод косматите й вежди. Никога досега Джими не бе изпитвал от пръв поглед антипатията, която му вдъхваше тази жена.
— Позв’нихте л’сърр?
Младежът примигна и машинално се наведе, сякаш да избегне летящ към него снаряд.
— О… ами… да.
— Искат’ л’нещо, сърр?
Джими с усилие възвърна душевното си равновесие:
— Ами… да. Бъдете така любезна да съобщите на иконома да дойде тук.
— Слушам, съррр.
Ужасяващото видение изчезна. Младежът извади носната си кърпа и избърса потта от челото си. Беше омаломощен от обзелото го чувство за вина. Имаше усещането, че току-що са го обвинили в кърваво престъпление и не е успял да се защити — толкова поразяващо беше въздействието на лявото око на госпожица Тримбъл, което неумолимо фиксираше набелязаната жертва. Дори най-разюзданото въображение се сковава при мисълта какво въздействие би предизвикал погледът й върху представителите на омразния й пол, ако и другото й око се включеше в атаката. Ала то беше прахосало мощта си, насочвайки се вдясно от младежа.
Вратата отново се отвори. Появи се господин Крокър и благо се усмихна като добродушен свещеник.
Деветнайста глава
— Е, Скинър, приятелю мой, как се справяш с живота? — обърна се към него Джими.
Господин Крокър предпазливо се огледа, сетне отхвърли маската на смирен свещеник. Спусна се към сина си, сграбчи десницата му и я разтърси.
— Джими! Много съм щастлив да те видя, Джим!
Младежът го изгледа накриво и високомерно процеди:
— Забравяш се, драги. Ще те уволнят, ако посрещаш високопоставените гости като стари приятели! — Тупна баща си по гърба и възкликна: — Татко, ти си радост за очите ми! Как се озова тук? Какво си намислил? Защо се правиш на иконом? Кога пристигна? Хайде, разказвай.
Бингли Крокър пъргаво се настани върху бюрото, провеси крака и се ухили до уши:
— Причината е писмото, което ми изпрати по Бейлис, Джими. Слушай, не трябваше да се жертваш заради мен.
— Прецених, че ще имаш по-големи шансове за благородническата титла, ако изчезна от хоризонта. Между другото, как уважаемата ми мащеха прие схватката ми с лорд Пърси?
Усмивката на баща му помръкна:
— Не ми напомняй, засега предпочитам да не мисля за нея. Побесня, като научи за случилото се с Пърси и че си заминал за Америка. Хич не ми се ще да мисля как е реагирала на моето дезертьорство.
— Още не си ми обяснил защо си тук.
— Ами… изпитвах носталгия, която винаги се усилва по време на бейзболния сезон, а след разговора с Пет вече не ме сдържаше в Англия.
— Какво? Нима си се срещнал с него в Лондон?
— Да съм го срещнал ли? Та аз го посрещнах.
— Моля?
— Посрещнах го на вратата, когато ни посети със съпругата си. Тъкмо се канех да изляза на улицата и да проверя дали през нощта е валял толкова проливен дъжд, че да се отложи мачът по крикет, на който щяха насила да ме завлекат. В този момент на вратата се позвъни и аз… аз отворих.
— Постъпил си като плебей, не като бъдещ лорд. Срамувам се от теб, татко. Не си заслужил благородническата титла.
— Докато се усетя, гостите решиха, че съм икономът. Не ми се щеше Юджиния да разбере, че съм ги посрещнал на вратата — знаеш отношението й към този мой навик — затова влязох в ролята на Бейлис. Обаче не се сдържах и попитах стареца за резултатите от бейзболните мачове, с което му направих толкова добро впечатление, че ми предложи да ме назначи като иконом, ако някога реша да напусна работата си при госпожа Крокър. После получих писмото ти, от което разбрах, че заминаваш за Ню Йорк… и се престраших да направя онова, за което мечтаех от години. Само с вериги можеха да ме задържат в Лондон. На следващия ден тайно се измъкнах от къщи, купих си билет за „Кармантик“… и ето ме тук. Господин Пет изпълни обещанието си и веднага ме назначи. — Замълча и доби блажено изражение, което до неузнаваемост промени грозноватото му лице. — Откакто съм тук, не съм пропуснал бейзболен мач! Лари Дойл е върхът, ама и Клем си го бива. Гледай сега. — Скочи от бюрото, грабна няколко книги и ги подреди на пода. — Двама играчи стоят на базите, а онзи… как му беше името… замахва с бухалката и изпраща топката в центъра, където е тази книга…
— Дръж се прилично, Скинър. Не се отнасяй така небрежно към собствеността на работодателя ти. — Джими върна книгите на полицата. — Друг път ще споделиш преживяванията си на бейзболното игрище. Повече ме интересува как виждаш бъдещето. Какви са плановете ти. Няма вечно да се преструваш на иконом, нали? Кога се връщаш в Лондон?
Господин Крокър видимо посърна и промърмори:
— Навярно и това ще стане. Но как да си замина тъкмо когато „Джайънтс“ са начело в класирането?
— Не мога да повярвам, че си се изпарил без никакво предупреждение.
— Оставих на Юджиния бележка, с която й съобщавах, че заминавам на почивка в Америка. Божичко, как ли ще ме подреди, когато се върна!
— Отстоявай правата си, татко. Обясни й, че мястото на жената е вкъщи, а на мъжа — на стадиона.
Бингли Крокър печално поклати глава:
— Лесно е да се каже, когато се намираш на хиляди километри разстояния от Юджиния, синко. Но ти не
