по-зле от мен знаеш, че макар да е забележителна жена, пред нея човек не може да отстоява правата си. Със сестра й са от един дол дренки. Тъй като съвсем отскоро си тук, може би не си забелязал, че и госпожа Пет командва в този дом, а съпругът й е като послушно кученце. Май и аз съм в неговото положение, Джим. Определен тип мъже са родени да бъдат потискани от определен тип жени. Аз спадам към мухльовците, а Юджиния към властните амазонки. Сигурен съм, че тъпкано ще ми го върне и мисълта за отмъщението й ми разваля настроението от хубавото прекарване.
Тъй като в думите на баща му се съдържаше голяма доза истина, Джими предпочете да смени темата:
— Наслаждавай се на мига, не мисли за бъдещето. Слушай, откъде си усвоил тънкостите на този занаят? Щях да припадна, като те чух да казваш тържествено: „Обядът е сервиран, мадам“.
— Бейлис ме научи на това-онова. Пък и в театъра ми се е случвало да играя ролята на иконом.
Джими се замисли, сетне промълви:
— Превъплъщавал ли си се някога в ролята на похитител?
— Разбира се. Играех чикагския гангстер Ед в пиесата „Път за бягство“. Сигурно си ме гледал. Критиците се изказаха много ласкаво за изпълнението ми.
Джими кимна:
— Разбира се. Сега си спомних. Излезе на затъмнената сцена и…
— Включиха се прожекторите…
— И насочи пистолета си към още примигващите си партньори. Беше неповторим, татко.
— Ролята беше благодарна — скромно каза Бингли Крокър. — Драматургът се беше справил прекрасно. Ах, как мечтая отново да играя похитител на деца! Истинско предизвикателство е.
— Мечтата ти ще се сбъдне — успокои го Джими. — Поставям едноактова пиеса, в която главният герой отвлича дете.
— А? Пиеса ли? Къде ще се играе?
— В този дом. Озаглавена е „Похищаването на Огдън“, а премиерата е довечера.
Господин Крокър загрижено изгледа сина си, който сякаш бълнуваше.
— За аматьорско представление ли става дума?
— И така може да се нарече, тъй като за участието си няма да получиш нито цент. Не, не ме гледай така, не съм се побъркал. Ей сега ще ти обясня. Искам да отвлечеш маминото синче Огдън.
Краката на Бингли Крокър се подкосиха. Той потърси опора в бюрото и поклати глава:
— Все още не разбирам…
— Естествено. Още не съм започнал обясненията. Навярно докато бродиш из този дом, си забелязал девойка с великолепна златисточервена коса.
— За Ан Честър ли става въпрос?
— Именно. Ще се оженя за нея.
— Джими!
— Само че тя още не знае. А сега слушай внимателно. Преди пет години Ан Честър е написала двайсетина стихотворения, които са събрани в книгата, дето преди малко ти използва да илюстрираш бейзболната ситуация. По онова време работех в „Кроникъл“. Написах унищожителна рецензия за стиховете, която беше поместена в неделния брой на вестника. Разбираш ли накъде бия?
— Ами… да. Тя сигурно ти има зъб.
— Правилно. Запомни този факт, защото е в основата на всички събития…
— Как така? — прекъсна го баща му. — Казваш, че ти имала зъб, пък сутринта останах с друго впечатление — стори ми се, че сте в прекрасни отношения.
— Очаквах да ми зададеш този въпрос. Тя не подозира, че съм Джими Крокър.
— Ама нали се представяш за него?
— Точно така. Точно тук работата става дебела. За пръв път видях Ан в Лондон, после пътувахме заедно с „Атлантик“. Беше споделила с мен омразата си към Джими Крокър, затова се представих под друго име. Казах й, че се наричам Бейлис.
— Бейлис ли?
— Наложи се да импровизирам набързо, тъй като чиновникът в параходната компания чакаше да му съобщя фамилното ми име, за да изготви билета. Тъкмо бях говорил с Бейлис по телефона и само неговото име ми се въртеше в главата… Оттук нататък историята става още по-заплетена. Следва втора серия. Старият ни иконом дойде на гарата да ме изпрати. Оказа се, че и Ан пътува със същия влак. Като ме видя на перона, ми каза: „Добър вечер, господин Бейлис“, при което нашият верен служител смаяно отвърна: „Добър вечер, госпожице“.
Нямах друг изход, освен да го представя за мой баща. Ето защо Ан ме взема за беден младеж на име Бейлис, който е тръгнал да търси работа в Америка. Стигнахме до третата серия. Случайно срещнах младата дама в „Никърбокър“ и я поканих на обяд. Докато си седяхме в ресторанта, онзи идиот по рождение Реджи Бартлинг, който незнайно защо е в Америка, дойде на масата ни и се обърна към мен по име. Знаех, че ако разбере кой съм в действителност, Ан ще ме зареже, затова високомерно изгледах Реджи и заявих, че ме е объркал с някого. Той колебливо се отдалечи (нищо чудно да се е самоубил от мъка, че е направил такъв гаф), а аз взех да обяснявам на Ан, че сигурно съм двойник на онзи негодник Джими Крокър. Е, татко, ясно ли ти е всичко дотук?
Баща му, който съсредоточено бе сбърчил чело и поглъщаше всяка негова дума, кимна:
— Ясно ми е като бял ден. Как обаче направи така, че да те допуснат в този дом?
— Това ще научиш от четвърта серия на филма. Ан, която е най-благородното същество на този свят и винаги гледа да прави добрини, сподели с мен, че в името на бъдещето на Огдън Форд е решила да го откъсне от средата, допринасяща за падението му, и временно да го повери на един човек, който ще му втълпи основните принципи на доброто поведение. За изпълнението на тази благородна мисия била потърсила помощта на Джери Мичъл…
— Джери Мичъл?!
— … който, както ти е известно, вчера е бил уволнен. Именно той е трябвало да свърши черната работа, тоест да отвлече хлапака. Изгонването му от къщата проваляше плана на Ан, поради което предложих да го заместя. И ето ме тук.
— Нима възнамеряваш да похитиш Огдън?
— Не, ти ще го отвлечеш.
— Аз ли?
— Именно. Ще изнесеш представление с благотворителна цел, като изиграеш коронната си роля на чикагския гангстер Ед. Почакай… още не съм свършил. Поради злощастно стечение на обстоятелствата Огдън разкри истинската ми самоличност и е вбесен, задето съм го преметнал. Бях го излъгал, че съм професионален похитител на деца, а той ми предложи доброволно да се остави в ръцете ми, ако се съглася да си разделим откупа.
Двадесета глава
Неоспорим факт е, че дори най-старателно подготвеният заговор има своите слабости. Най-гениалните планове често се провалят, ако някой от участниците в реализирането им е слабоумен или се нарича Джери Мичъл.
Приблизително в десет вечерта камериерката, която госпожа Пет наричаше Селестин (макар истинското й име да беше Мери О’Тул) и която Джери Мичъл обичаше със страст, лишаваща го дори от мъничкото разум, даден му от природата, влезе в помещението за прислугата. Членовете на персонала групово бяха отишли на кино, само новата прислужница седеше на дървен стол без облегалка и четеше Шопенхауер.
Селестин беше поруменяла, тъмнокестенявата й коса беше разрошена, очите й блестяха, задъхваше се. Криеше лявата си ръка зад гърба си. Втренчи се в новата си колежка и за миг се поколеба. Страховитата външност на тази дама не предразполагаше към споделяне на момински тайни. Ала Селестин изгаряше от нетърпение да излее душата си, а поради масовото отсъствие на колегите си нямаше голям избор. Изправена бе пред алтернативата да заключи тайната в гърдите си, до пърхащото си сърце, или да я сподели с единствената слушателка. Избра да стори онова, което при дадените обстоятелства би сторило
