всяко импулсивно момиче.
— Хей! — плахо подвикна на колежката си.
Новата прислужница надникна иззад томчето с произведенията на Шопенхауер. Едното й интелигентно око се втренчи в камериерката, другото (също тъй интелигентно) се зарея към тавана.
— Знаеш ли какво, имах среща с моя приятел — превзето се усмихна Селестин. — Да знайш, че е голяма работа!
От тънките, стиснати устни на жената се изтръгна звук, който определено изразяваше неодобрение. Ала камериерката беше толкова възбудена, че продължи да бърбори като картечница.
— А? — промърмори почитателката на Шопенхауер.
— Името му е Джери Мичъл, ти не го познаваш, щото си тук едва от днес. Казвам ти, че това момче е голяма работа.
За пръв път думите й привлякоха вниманието на новата прислужница, която остави книгата си на масата и процеди:
— И кво?
Девойката не издържа и размаха под носа й ръката, която досега криеше зад гърба си. На безименния й пръст блестеше пръстен. Докосна ги с благоволение и възкликна:
— Нали е върхът? — Загледа се в искрящия диамант и за миг замълча, сякаш бе изпаднала в екстаз. Сетне поднови изповедта си: — Толкова бях шашардисана, като ми се обади, че с пръст да ме бутнеше някой, щях да падна. Рече ми в десет да го чакам на задния вход, щото имал да ми казва нещо. Естествено не можеше да дойде тук, нали госпожата го уволни. Отивам аз на задния вход, а Джери цъфва пред мен и ми вика: „Здрасти, малката!“ „Какво нахалство!“ — отвръщам му. Той се ухилва до уши: „Нахален съм, ама и готин“. После изважда дрънкулката от джоба на джинсите си. „Кво е тва?“ — питам го. А той вика: „Годежен пръстен. За тебе е, ако го искаш“. Бога ми, краката ми се подкосиха. Докато се усетя, Джери ми надяна пръстена и…
Селестин се изчерви, замълча и отново се загледа в искрящия камък.
— Наистина е върхът! — възкликна. — Джери ми рече, че му е провървяло. Поинтересувах се дали си е намерил работа, а той отговори: „Не е точно работа, ама довечера ще изпълня една поръчка и ще изкарам толкова, че да открия здравен център в Лонд Айлънд“. Все за този здравен център бълнува, това му е голямата мечта и сигурно ще се справи, щото разбира от разните там гимнастики и диети. Бил е боксьор, знайш. Попитах го каква е „поръчката“, ама той не ми каза. Рече, че ще ми сподели, след като оженим, обаче работата била сто процента сигурна и че още утре щял да изкара разрешително за този негов център.
Селестин млъкна и впери поглед в новата прислужница в очакване на поздравленията й.
— Хм! — изсумтя онази и отново заби нос в четивото си. Определено не беше от разговорливите.
— Нали е върхът! — промърмори камериерката, която отново разглеждаше пръстена.
Новата прислужница издаде странен звук, напомнящ на ръмжене.
— Върхът е! — изрече, сетне каза още нещо, но шепнешком. Селестин не беше съвсем сигурна, ала й се стори, че колежката й промърмори: — Щ’го оформя!
Двайсет и първа глава
Ривърсайд Драйв бе потънал в дълбок сън. Бледите лъчи на луната се отразяваха от стъклата на тъмните прозорци, улиците пустееха. Минаваше един след полунощ. Порочните „четирийсет“7 още бяха обляни с ярки светлини и двойките в ресторантите танцуваха фокстрот, ала в добродетелния квартал, където се издигаше къщата на господин Пет, цареше почтителна тишина, нарушавана само от бръмченето на преминаващ автомобил или от любовния стон на някой котешки Ромео.
Джими не спеше. Седеше на ръба на леглото си наблюдаваше как баща му довършва дегизировката си, която му придаваше доста страховит вид. Крокър-старши изцяло се бе превъплътил в гангстера Ед, наричан още Краля на похитителите; от пръв поглед проницателният наблюдател би се досетил, че този човек не е подходящ спътник за нощна разходка по безлюдните улички и алеи.
Самият господин Крокър усещаше, че се е престарал. Отново застана пред огледалото и промълви:
— Слушай, Джим, малкият да не вземе да се стресне, като ме види? Не трябва ли по някакъв начин да го предупредя?
— Как? Може би искаш да му изпратиш официална нота, а?
„Гангстерът“ със свито сърце огледа противната си физиономия и колебливо отбеляза:
— И ти ще се изплашиш до смърт, ако посред нощ те нападне такъв тип, камо ли едно момче. Ами ако припадне?
— По-вероятно е теб да те докара до припадък. Не бери грижа за Огдън, татко. На света няма по- оправно хлапе от него.
Бингли Крокър печално погледна към празната чаша върху тоалетката:
— Не биваше да изхвърляш бутилката, Джими. Едно питие щеше да ми дойде добре. Нервите ми са опънати.
— Нищо ти няма. Трябваше да я изхвърля. Откакто съм тук, не съм близвал алкохол, но не съм сигурен дали щях да издържа, ако бутилката е пред очите ми. Зарекъл съм се никога повече да не пия, тъй като бъдещата ми съпруга ненавижда пияниците, ала не желая да рискувам. Изкушението е хубаво нещо, ама не и когато се мъдри върху тоалетката. Много мило от твоя страна да осигуриш бутилката, татко, но…
— А? Не съм я донесъл аз.
— Реших, че е тъкмо по твоята специалност. Нали икономът се грижи да доставя питиета на благородните си господари. Всъщност няма значение. Бутилката вече се намира в двора на съседите и повече няма да те съблазнява. Повярвай, че така е по-добре. — Погледна часовника си и отиде до прозореца. — На улицата е спрял автомобил. Сигурно е колата на Джери. Време е, татко. Между другото, кажи на Огдън, че те изпраща човек на име Бък Магинис. Последния път го е отвлякъл този Бък и двамата са се сприятелили. Нали знаеш колко е важно да имаш добри препоръки.
Бингли Крокър за последно застана пред огледалото и възкликна:
— Б-р-р! Не бих искал да срещна себе си на някой безлюден път!
Отвори вратата и се ослуша. Някъде отдалеч долиташе приглушено хъркане.
— Третата врата отляво — напомни му Джими. — Брой внимателно, та да не се объркаш.
Баща му се стопи в мрака като шишкаво привидение и той безшумно затвори вратата след него.
След като успешно бе въвел родителя си в кариерата на престъпник, Джими изключи осветлението и се върна до прозореца. Облегна се на перваза и за миг се отдаде на сантиментални размишления. Нощта беше тиха, не се чуваше нито звук. През листата на дърветата, обграждащи къщата, фаровете на кола (навярно бе автомобилът, нает от Джери Мичъл) смътно проблесваха като огромни светулки. В далечината печално изсвири сирената на параходче, движещо се надолу по реката.
Джими дотолкова беше запленен от сцената, че можеше с часове да остане до прозореца и да мечтае, ако не му се налагаше да отиде в библиотеката. Нему се падаше задължението да затвори високите прозорци след баща си и Огдън и той беше решил да се скрие в галерията, докато двамата напуснат къщата. Момчето не биваше да го види в никакъв случай.
В галерията беше прашно, лъхна го миризмата на овехтели кожени подвързии. Джими си помисли, че ако баща му се забави, има опасност да се задуши. Седна на пода, облегна глава на някаква етажерка, която сякаш беше поставена тук за негово удобство, и започна да се тревожи как ще протече срещата между гангстера Ед и неговата жертва.
Междувременно Бингли Крокър, дегизиран до зъби, безшумно като привидение се промъкваше към стаята на момчето. Ентусиазмът, с който се беше впуснал в това начинание, почти се бе изпарил. След като премина първоначалното му въодушевление от това, че отново играе коронната си роля, здравият разум започна да взима надмощие. Едно беше да играе ролята на гангстер на сцената на някой театър на Бродуей, съвсем друго да изнася подобно безплатно представление. Докато на пръсти пристъпваше по коридора, съвсем ясно си представяше ужасяващите последствия, ако нещо се обърка. На драго сърце би се отказал, възспираше го само мисълта, че от успеха му зависи щастието на Джими. Тази мисъл го окуражи, той
