убягваше. Съзнанието му още не се беше напълно прояснило. Напразно се опитваше да възкреси спомена.
Щом Джентълмена отвори вратата, откъм коридора се дочу пронизителен кучешки лай, който досега бе заглушаван от масивното дъбово дърво и от гласовете на присъстващите. Русокосият тресна вратата и изплашено възкликна:
— Божичко, онова куче е отвън!
Ожесточено драскане по дървото потвърди твърдението му.
— Онова куче е отвън! — печално повтори Джентълмена.
Сякаш някакъв бент се отприщи в съзнанието на Джим и той си спомни онова, което до този момент отказваше да изплува в паметта му.
— Не му позволявайте да избяга! — извика, сетне се обърна към мнимия лорд: — Твърдиш, че си дошъл тук, защото си чул подозрителен шум и си ме заварил да разбивам касата. А как ще обясниш, че епруветката с експлозива е във вътрешния джоб на сакото ти? — Извърна се към госпожица Тримбъл и продължи: — Много лесно ще установите кой от двама ни е измамник. Обискирайте ни. — Заобръща джобовете си. — Погледнете тук… и тук… и тук! А сега го накарайте да стори същото.
Изпита неописуемо удоволствие, като видя как изчезна самодоволното изражение на Джентълмена. Детективката впери пронизващото си око в русокосия:
— Правилно. Ей, Бил… или както там ти е името… да ’гледнем в дж’бовете ти!
Мнимия лорд се престори на кръвно обиден:
— Не съм съгласен да…
Госпожа Пет възмутено извика:
— Няма да го допусна! Лорд Уизбийч е мой отдавнашен приятел и…
— Достатъчно! — сряза я безкомпромисната госпожица. — Обрръщай джобовете, Бил, и то по- бъррзичко!
Джентълмена Джак високомерно се усмихна, досущ аристократ, който безмълвно протестира срещу посегателството върху личността му. С отегчено изражение извади от джоба си епруветката и заговори със спокойствие, от което Джим неволно се възхити:
— Дори боговете мълчат, когато фактите говорят.
Думите му предизвикаха всеобщо изумление. Въздействието им върху присъстващите бе равностойно на избухване на бомба. Госпожа Пет задавено изстена. Уили Партридж изквича като настъпено куче. Гениите едновременно нададоха вик.
Джентълмена Джак изчака врявата да стихне и продължи невъзмутимо да говори:
— Но не мислете, че с мен е свършено. Сега ще изляза през прозореца и ако някой, било то мъж или жена — той учтиво се поклони на госпожица Тримбъл, — се опита да ми попречи, ще го сполети печална участ. Само да помръднете, ще хвърля епруветката и къщата ще полети във въздуха.
Първото му изявление бе направило дълбоко впечатление на присъстващите, но продължението буквално ги накара да се втрещят. Настъпи гробна тишина. Само кучето Ейда безстрашно продължаваше да драска по вратата.
— Да н’си помръднал! — отсече детективката, когато той пристъпи към прозореца. Насочи револвера си към него, но в гласа й се долавяше нерешителност — чувство досега непознато за неустрашимата дама. За пръв път в живота си попадаше в толкова объркана ситуация.
Джентълмена Джак бавно прекоси помещението, като държеше епруветката така, че всички да я виждат. Тъкмо когато се изравни с госпожица Тримбъл, която бе свалила револвера и си блъскаше главата как да разреши безпрецедентната криза, вратата рязко се отвори. На прага застана поетът Хауард Бемис:
— Госпожо Пет, телефонирах на…
Прекъсна го кучешки лай.
Ейда се възползва от отстраняването на препятствието и се втурна в библиотеката като космата топка, която като по магия се е сдобила с четири крака и провесен език. Без да обърне внимание на присъстващите, се спусна към Джентълмена Джак. Отдавна беше хвърлила око на глезените му, но все се случваше нещо да й попречи да ги захапе.
— Помощ! — изрева русокосият. Зовът му беше заглушен от крясъците, виковете и писъците, изтръгнали се от гърлата на изумените „зрители“ при вида на епруветката, която се изплъзна от пръстите му и полетя във въздуха.
Ан се хвърли в прегръдката на Джими и той я притисна към себе си, сетне затвори очи. За миг в съзнанието му се мерна мисълта, че щом му е съдено да загине, това е най-прекрасният начин да посрещне смъртта.
Епруветката падна върху бюрото, полетяха отломки от стъкло… Джими отвори очи и констатира, че още е жив, а нищо наоколо не се е променило. Стените си бяха на мястото, не беше заобиколен от развалини. И все пак сцената беше различна от преди. Нещо липсваше… и това бе Джентълмена Джак.
Присъстващите едновременно въздъхнаха от облекчение, но никой не обели и дума. Откъм улицата се дочу рев на автомобилен двигател. Звукът изтръгна от вцепенението брадатия с очилата, който бе от антуража на госпожица Тримбъл.
— Майчице! — изкрещя. — Тоя тип избяга с автомобила, който съм взел под наем!
Паническият му вик сякаш помогна останалите да се окопитят. Госпожица Тримбъл първа възвърна самообладанието си. Надигна се от пода, където се беше проснала с надеждата да оцелее при взрива, решително изтупа праха от полата си и отново влезе в ролята си на храбра детективка.
— Д’ се оставя дам’ сплашат с ф’лшива бомба! — промърмори с горчивина и за миг се замисли върху печалния факт. — Хей, затворрете врратата, някой да запуши устата на прроклетото псе! Не мога д’ мисля, кат лае!
Пребледнялата госпожа Пет безмълвно грабна Ейда в прегръдките си. В същия момент Ан се освободи от прегръдката на Джими, без да го погледне. Изпитваше необяснимо стеснение. По принцип не беше от срамежливите, но сега даваше мило и драго да бъде далеч от тук.
Госпожица Тримбъл отново пое нещата в свои ръце. Звукът от автомобилния двигател беше замрял в нощта. Джентълмена Джак безнаказано се бе изплъзнал. Безстрашната детективка горчиво се укоряваше заради провала си.
— ’Спуснахме го — произнесе с леден глас. — Да Схващаме на рработа. Хей, вие! — обърна се към госпожа Пет, която толкова се стресна, че едва не подскочи. — След като беше преминала през долината на смъртта и бе установила, че не е разкъсана на парчета, тя вече не беше онази самоуверена и деспотична жена. — Хей, н’вас говоря! Тва е само пъррвата част от дррамата. Следва втора серрия. Виждат’ли тез юнаци? — Тя посочи с револвера към господин Крокър и брадатия с очилата. — Опитваха се да отмъкнат сина ви.
Госпожа Пет нададе сърцераздирателен писък:
— Оги!
— Млъквай! — смутено избърбори юношата. Предвиждаше, че го очакват трудни моменти и предпочиташе да се съсредоточи върху обмисляне на бъдещата си тактика. Изгледа изпод око гангстера Ед. Очакваше, че похитителят ще се опита да омаловажи престъплението си, като започне да твърди, че той, Огдън, го е помолил да го отвлече. Реши, че единственият изход е твърдо да отрече отправените му обвинения.
— Под’зирах, че нещо щ’ случи таз нощ, затуй дебнех отвън — продължи госпожица Тримбъл. — Тоз юнак — тя посочи към брадатия заговорник, който мигаше на парцали иззад очилата — чакаше с колата н’ъгъла. Цял час го наблюдавам, щот с’досетих, че н’му е чиста работата. И не щеш ли, излезе хлапето с ей онзи гррозник. — Обърна се към господин Крокър и добави: — Свали маската, прриятел, та да т’видим физиономията.
Бедният човек с нежелание се подчини.
— Пфу! — отвратено възкликна детективката. — Д’нямаш шарка, бе, човече? Мязаш на цветен комикс! — Пристъпи към господин Крокър, който подскочи като ужилен, и прокара по страната му костеливия си пръст. — Гррим! — изръмжа и с неудоволствие огледа изцапаната си ръка. — Пфу!
— Скинър! — възкликна госпожа Пет.
