Не бих ви попитал, но тук присъстват хора, които не са поканени. Само преди миг срещнах един мъж, който каза, че си бил купил покана. Някаква нелепа грешка. Не сме пускали покани за продажба. Канех се да го разпитам по-подробно, ала той изчезна в тълпата и повече не го видях. Това е частен бал с танци, само за членовете на клуба. Елате с мен, скъпи ми друже, и аз ще ви дам някои подробности, които може да ви бъдат полезни за вашия репортаж.
Той ме въведе решително в малка стая встрани от залата, затвори вратата, за да не мога да се измъкна и на принципа, според който човек маже лапите на котката с масло, за да я убеди да се настани в нов дом, започна да се суети и да вади уиски и цигари.
— Седнете.
Аз седнах.
— Първо, за този клуб. Клуб „Перо и мастило“ е единствената ексклузивна организация в Лондон от този тип. Ние се гордеем с този факт. За литературните кръгове ние сме това, което са „Брукс“ и „Карлтън“ за светските. Членовете се избират единствено с покана. Изборът, както разбирате, има характер на награда. Имаме точно сто члена, като включваме само онези писатели, които, по наше мнение, притежават прозорливост.
— А големият, широк, гъвкав поглед върху нещата?
— Извинете?
— Нищо.
— Имената на повечето присъстващи тук тази вечер трябва да са ви много познати.
— Познавам мис Ъкридж, председателката.
Лека, почти неуловима сянка премина през лицето на пълния младеж. Той свали пенснето си и почисти стъклата с леко неодобрение. В гласа му се промъкна глуха нотка.
— А, да — каза той. — Джулия Ъкридж. Мила душица, но между нас казано, само между нас, никак не я бива за администратор.
— Нима!
— Наистина. Честно казано, аз върша цялата работа. Азсъм секретар на клуба. Между другото, името ми е Чарлтън Праут. Може би сте го чували?
Той ме изгледа с очакване и аз си помислих, че трябва да направя нещо по отношение на него. Беше твърде пригладен и нямаше право да си носи косата по този начин.
— Разбира се — отвърнах аз. — Чел съм всички ваши книги.
— Наистина ли?
— „Писък в нощта“. „Кой уби Джаспър Блосъм?“ — всички.
Той настръхна неодобрително.
— Сигурно ме бъркате с някой друг…ъ-ъ-ъ… писател — каза той. — Темите на моите произведения са доста различни. Рецензентите обикновено описват подобни произведения като „пастели в проза“. Най- харесваната ми книга, според мен, е „Сива мирта“. „Данстьбълс“ я издадоха миналата година. Беше приета изключително добре. Освен това се занимавам с критика за доста по-изискани литературни обзори. — Той замълча. — Ако мислите, че ще представлява интерес за вашите читатели — каза той с неодобрително махване на ръката — ще ви изпратя снимка. Възможно е вашият редактор да поиска да я използва.
— Сигурен съм, че ще иска.
— Една снимка някак си… така де… откроява подобни репортажи.
— Точно това — сърдечно отговорих аз — прави една снимка и нищо друго.
— И да не забравите „Сива мирта“. Е, ако сте изпушили цигарата си, можем да се върнем в балната зала. Хората там разчитат на мен да поддържам настроението.
Щом той отвори вратата, ни посрещна изблик на музика и дори в този първи момент изпитах странното чувство, че сега тя звучи по-различно. А когато се измъкнахме иззад една палма в саксия и пред нас се разкри дансингът, разбрах причината за това.
Дансингът беше пълен. Всъщност беше претъпкан, задръстен от гърчещи се в ритъм тела и не можеше да побере всички танцуващи. Там, където двойките се бяха движили като единични разузнавачи, сега имаше цели батальони В залата беше шумно, навсякъде се носеше смях. Тези хора може и да разчитаха, както сподели моят събеседник, на него, за да поддържа настроението им, но по всичко личеше, че се веселяха забележително добре и в негово отсъствие. Аз поспрях и удивено огледах тълпата. Цифрите, които беше цитирал Праут, очевидно бяха погрешни.
— Мисля, казахте, че клуб „Перо и мастило“ има само сто члена.
Секретарят се опитваше да нагласи очилата си. Той имаше почти същата способност като Ъкридж да изпуска пенснето си в моменти на силно вълнение.
— Сто… сто са — заекна той.
— Е, като ги броя отляво надясно, излизат близо седемстотин.
— Не мога да разбера.
— Може би са провели нов избор и са приели неколцина писатели, на които им липсва прозорливост — предположих аз.
В този момент съзрях мис Ъкридж, която вървеше към нас наежена.
— Мистър Праут!
Талантливият млад автор на „Сива мирта“ подскочи конвулсивно.
— Да, мис Ъкридж?
— Кои са всички тези хора?
— Аз… аз не знам — отговори талантливият младеж.
— Не знаете! Ваша работа е да знаете. Вие сте секретарят на клуба. Предлагам да разберете колкото може по-бързо кои са и какво си мислят, че правят тук.
С вид на човек, изпратен против волята му на смъртоносна мисия и уши, обагрени в яркорозово, скастреният секретар се зае храбро със задачата. Край нас минаваше мъж с ведър вид, светли мустаци и вратовръзка и той скочи към него като възпълничък леопард.
— Извинете, сър.
— Е?
— Ще бъдете ли така добър… имате ли нещо против… извинете ме, че питам…
— Какво правите тук? — рязко попита мис Ъкридж, като прекъсна безплодното му запъване с властно нетърпение. — Как се озовахте на този бал?
Човекът доби изненадан вид.
— Кой, аз ли? — каза той. — Дойдох с всички останали.
— Какво искате да кажете с това „всички останали“?
— Членовете на клуба „Танцувални мероприятия и разходки сред природата на магазини «Уорнърс»“.
— Но това е бал с танци на клуб „Перо и мастило“ — с треперлив гласец изхленчи мистър Праут.
— Има някаква грешка — убедено отвърна мъжът. — Някаква глупава грешка. Ето — добави той, като повика с кимване един солиден джентълмен на средна възраст, който се суетеше наоколо, — по-добре да поговорите с нашия почетен секретар. Той трябва да знае. Мистър Бигс, този джентълмен изглежда мисли, че е станала някаква грешка с бала.
Мистър Бигс се спря и изслуша казаното. Погледнат отблизо, той имаше енергичен, непоколебим вид. Човекът определено ми хареса.
— Мога ли да ви представя мистър Чарлтън Праут? — казах аз. — Автор на „Сива мирта“. Мистър Праут — продължих, тъй като това не произведе почти никакво впечатление — е секретарят на клуб „Перо и мастило“.
— А аз съм секретарят на клуба „Танцувални мероприятия и разходки сред природата на магазини «Уорнърс»“ — заяви мистър Бигс.
Двамата секретари се изгледаха предпазливо, като две кучета.
— Но какво правите тук? — простена мистър Праут с глас на лек ветрец, полюшващ върховете на дърветата. — Това е частен бал с танци.
— Нищо подобно — решително отсече мистър Бигс. — Аз лично купих билети за всички наши членове.
