— Цялата тази история е толкова абсурдна — каза Джордж Тапър. — Как може Ъкридж да се ожени за когото и да било! Та той няма пукната пара.
— Ще му обърна внимание на този факт. Той очевидно го е пропуснал.
Когато навестявах Ъкридж в жилището му, имах навика да заставам под прозореца и да викам името му — при което, ако беше в наличност и приемаше посетители, той се надвесваше навън и ми пускаше ключа си, като спестяваше неудобството на своята хазайка да се качва от сутерена и да отваря вратата. Много разумен подход, като се има предвид, че отношенията му с тази тиранична дама обикновено бяха доста обтегнати. Не измених на навиците си и скоро на прозореца цъфна глава.
— Здрасти, момко!
Стори ми се, дори от това голямо разстояние, че имаше нещо странно в лицето му, но едва когато изкачих стълбите и се озовах в стаята му, установих това със сигурност. Забелязах, че по някакъв начин той беше успял да се сдобие с насинено око, което, макар и попреминало апогея си, все още беше с изключително наситен цвят.
— Боже мой! — възкликнах аз, вперил поглед в декорацията. — Как и кога?
Ъкридж мрачно подръпна от лулата си.
— Дълга история — каза той. — Помниш ли онези хора на име Прайс от Клапъм…
— Да не би сега да ми кажеш, че твоята годеница вече е успяла да ти фрасне един в окото?
— Вече си чул? — изненадан попита Ъкридж. — Кой ти каза, че съм сгоден?
— Джордж Тапър. Току-що се видях с него.
— О, добре, това ще ми спести доста обяснения. Момко — сериозно каза Ъкридж, — нека това да ти послужи като предупреждение. Никога…
На мен ми трябваха факти, не поучения.
— Как се сдоби с това око? — прекъснах го аз.
Ъкридж издуха облак дим и другото му око просветна мрачно.
— Това беше работа на Ърни Финч — каза той студено.
— Кой е Ърни Финч? Никога не съм го чувал.
— Пада се някакъв приятел на семейството и, доколкото мога да разбера, е имал големи мераци по отношение на Мейбъл преди аз да се появя. Когато се сгодихме, той отсъствал и очевидно никой не сметнал за нужно да му каже за промяната, та той се върна една вечер и ме свари да я целувам за довиждане в предната градина. Гледай сега как злощастно се стекоха обстоятелствата, Корки. При вида му Мейбъл се стресна и извика. А фактът, че тя извика, накара този гнусен тип Финч да погледне на ситуацията от абсолютно погрешен ъгъл. Той се втурна към нас, дръпна силно с една ръка очилата ми и ме удари с другата в окото. И преди да успея да го докопам, писъкът на Мейбъл разбуди цялото семейство, те излязоха и ни разтърваха, като обясниха, че съм сгоден за Мейбъл. Когато чу това, човекът се извини. Ще ми се да беше видял противната му самодоволна усмивка, когато го правеше. После избухна кавга и старият Прайс му забрани да стъпва в къщата. Не че от това имах някаква полза. Оттогава си стоя тук и никъде не излизам. Чакам синината да попремине.
— Разбира се — заявих аз, — човек няма как донякъде да не съжали онзи тип.
— Това не се отнася за мен — отсече категорично Ъкридж. — Стигнах до заключението, че на този свят няма място едновременно за двама ви. Затова живея с надеждата някоя нощ да го срещна в някоя тъмна уличка.
— Ти си му отнел момичето — напомних му аз.
— Не ми трябва отвратителното му момиче — с не съвсем кавалерско раздразнение извика Ъкридж.
— В такъв случай, ти наистина искаш да се измъкнеш от тази ситуация?
— Разбира се, че искам да се измъкна.
— А как изобщо позволи да се стигне дотам?
— Не мога да ти кажа, стари друже — откровено си призна Ъкридж. — Всичко ми е като някакво ужасно неясно петно. Цялата история си беше истински шок. Дойде ми като гръм от ясно небе. Единственото, което си спомням е, че се озовахме сами в гостната след неделната вечеря и изведнъж стаята се напълни с Прайсовци от всякакъв сорт, които бръщолевеха благословии и честитки. И стана тя каквато стана.
— Но ти трябва да си им дал някакъв повод.
— Държах я за ръката. Признавам това.
— Ах!
— Добре де, дявол да го вземе, не виждам защо трябваше да се прави такъв въпрос от това. Какво означава едно обикновено държане на ръка? Всичко, Корки, мойто момче, се свежда до въпроса „Може ли някой мъж да се чувства в безопасност?“. В днешно време нещата са стигнали дотам — отсече Ъкридж дълбоко оскърбен, — че само да подхвърлиш на някое момиче блага дума и докато се усетиш, вече си в хотел „Лорд Уордън“ в Дувър и събираш ориза от косата си.
— Е, трябва да признаеш, че сам си го търсеше. Появи се с нов даймлер и започна да важничиш за половин дузина милионери. Освен това си извеждал семейството на разходка с колата, нали?
— Може би един-два пъти.
— И си говорил за леля си, предполагам, и колко е богата?
— Може би съм я споменавал бегло понякога.
— Е, тези хора съвсем естествено са си помислили, че Бог те изпраща. Богатият зет. — Настроението на Ъкридж се подобри дотолкова, че да оформи върху устните му наченките на слаба доволна усмивка. После проблемите му отново го затиснаха. — Всичко, което трябва да направиш, ако искаш да се измъкнеш, е да им признаеш, че нямаш пукнат грош.
— Но, момко, там е проблемът. По едно стечение на обстоятелствата сега съм в навечерието на спечелване на голямо състояние и се боя, че съм им споменавал това.
— Какво имаш предвид?
— Откакто те видях за последен път, вложих всичките си пари в букмейкърския бизнес.
— Какви ги приказваш — „всичките си пари“? Откъде си се сдобил с пари?
— Нали не си забравил онези петдесет лири, които спечелих от продажбата на билети за бала на леля ми? После спечелих още нещичко от разумни залози тук и там. Та така. В настоящия момент фирмата е още малка, но като се има предвид, че светът е пълен с балами, които се надпреварват да залагат на губещи коне, тази работа е потенциална златна мина, а аз съм партньор без пряко участие в ръководството на фирмата. Те просто ще ми се изсмеят в лицето и ще се завтекат към съда, за да заведат дело за нарушаване на обещание. Трудно е, дявол да го вземе! Точно когато здраво съм стъпил с крак на стълбата към успеха, да ми се случи това. — Ъкридж млъкна и беше очевидно, че мозъчните му клетки са включени на пълна мощност. — Има само един план, за който се сещам — най-накрая каза той. — Ще имаш ли нещо против да напишеш анонимно писмо?
— Каква е идеята?
— Просто си мислех, че ако им напишеш анонимно писмо, обвиняващо ме в какво ли не… Може да напишеш, съм вече женен.
— Няма да свърши работа.
— Може би си прав — унило каза Ъкридж и отново изпадна в мълчалив размисъл. Аз станах да си вървя. Бях стигнал до вратата, когато го чух да трополи надолу по стълбите.
— Корки, старче!
— Ехо?
— Струва ми се, че го измислих — каза Ъкридж, като застана до мен. — Хрумна ми преди секунда. Какво ще стане, ако някой отиде до Клапъм и се престори на детектив, който разпитва за мен? Зловещо и загадъчно, нали разбираш. Няколко многозначителни кимвания и поклащания на главата. Да създаде впечатление, че ме издирват за нещо. Схващаш ли идеята? Ще задаваш куп въпроси и ще си записваш отговорите в тефтерче…
— Какво искаш да кажеш — аз ли искаш да отида?
Ъкридж ме погледна обидено.
— Разбира се, че ти. Нали няма да откажеш да направиш подобна дребна услуга на стария си приятел?
— Ще откажа и още как! А освен това от моето ходене там няма да има никаква полза? Те са ме
