докато обядвахме и започнах бързо да си припомням диалога. Успях да се отърся от хипнотичното въздействие на пернатото грозилище и започнах.
— Боя се, че имам неприятни новини, старче — тихо казах аз.
— Неприятни новини? — повтори Ъкридж, опитвайки се да пребледнее.
— Неприятни новини!
По време на репетициите го бях предупредил, че диалогът ще звучи също като някой водевилен номер на двама заядливи колежани, но той беше отхвърлил възражението ми като пресилено. Независимо от всичко думите ни прозвучаха точно така и аз усетих как ме облива топла вълна и се изчервявам.
— Какво има? — развълнувано попита Ъкридж, като ме хвана за ръката със сила, равна на конска захапка.
— О-о-о! — извиках аз. — Леля ти! Току-що ми телефонираха от дома й — продължих аз, набирайки скорост, — за да ми кажат, че отново е получила криза. Състоянието й е много тежко. Може би вече е твърде късно.
— Вода! — каза Ъкридж, като се олюля и сграбчи жилетката си — или по-точно моята жилетка, която твърде непредвидливо бях пропуснал да заключа. — Вода!
Играта му беше превъзходна. Дори аз, колкото и да ми се искаше да престане да съсипва една от най- хубавите ми вратовръзки, трябваше да призная това. Предполагам, че се олюля толкова убедително заради опита от множеството удари, които беше изтърпял от Съдбата през живота си. В стаята нямаше вода, но цяла орда от невръстни Прайсовци мигом се втурна да потърси вода, а през това време останалите членове на семейството се скупчиха около разстроения мъж, загрижени и изпълнени със съчувствие.
— Леля ми! — изстена Ъкридж.
— Аз не бих се притеснявал, старче — долетя глас откъм вратата.
Гласът беше толкова презрителен и неприятен, та за миг си помислих, че именно гларусът беше проговорил. Щом се обърнах обаче, забелязах младеж в син костюм от каша. Младеж, когото бях виждал преди. Това беше Умиротворителя, онзи тип, който беше успокоил и отвел разгневения мъж, на когото Ъкридж дължеше известна сума пари.
— Аз не бих се притеснявал — отново каза той и изгледа Ъкридж с откровена омраза. Появата му предизвика вълнение. Мистър Прайс, който мачкаше рамото на Ъкридж с мълчаливото съчувствие на силен мъж, се извиси величествено, доколкото му позволяваха неговите метър и шейсет и пет.
— Мистър финч — каза той, — мога ли да знам какво правите в дома ми?
— Добре, добре…
— Мисля, че ви казах…
— Добре, добре — повтори Ърни Финч, който очевидно беше младеж с характер. — Дойдох само да изоблича един мошеник!
— Мошеник!
— Него! — каза младият мистър Финч, като посочи презрително с пръст Ъкридж.
Стори ми се, че Ъкридж понечи да каже нещо, но се отказа. Що се отнася до мен, аз се бях измъкнал от центъра на събитията и наблюдавах иззад един червен плюшен диван по-нататъшния им развой без да привличам внимание към себе си. Искаше ми се изцяло да се разгранича от ставащото пред очите ми.
— Ърни Финч — надуто заяви мисис Прайс, — какво искаш да кажеш?
Младежът изобщо не изглеждаше обезкуражен от царящата атмосфера на всеобща враждебност. Той засука малките си мустачки и се усмихна хладно.
— Искам да кажа — заяви той, като бръкна в джоба си и извади някакъв плик, — че този тип тук няма никаква леля. Или, ако има, тя не е мис Джулия Ъкридж, известната и богата романистка. Аз имах своите съмнения към този джентълмен от самото начало, мога да ви кажа, и откакто дойде за пръв път в тази къща, обикалям из града и разпитвам за него. Първото, което направих, беше да пиша на леля му — дамата, за която разправя, че му била леля — като се престорих, че търся адреса на нейния племенник, тъй като съм негов съученик от едно време. Ето какво ми написа тя в отговор — можете да видите сами, ако искате: „Мис Ъкридж потвърждава, че е получила писмото на мистър Финч и в отговор иска да заяви, че тя няма племенник“. Няма племенник! Това е достатъчно ясно, нали?
— Той вдигна ръка, за да спре коментарите. — А ето и още нещо — продължи той. — Тази кола, с която той се перчи. Тя изобщо не е негова. Собственост е на един човек, който се казва Филимор. Записах си номера и направих проверка. Освен това името на този тип съвсем не е Ъкридж. Казва се Смолуийд. Той е един мошеник без пукнат грош, който ви заблуждава от момента на стъпването си в тази къща. И ако позволите на Мейбъл да се омъжи за него, ще направите най-голямата грешка в живота си!
Настъпи изненадано мълчание. Прайсови започнаха да се споглеждат безмълвно, потресени до дъното на душите си.
— Не ти вярвам — най-сетне каза главата на семейството, но в думите му липсваше убеденост.
— В такъв случай — отвърна Ърни Финч — може би ще повярваш на този джентълмен. Влезте, мистър Гриндли.
Брадясал, облечен в редингот и безкрайно озлобен, Кредиторът прекрачи наперено в стаята.
— Кажете им — подкани го Ърни Финч.
Кредиторът не чака втора покана. Той заби блеснал поглед в Ъкридж и гърдите му се надигнаха под напора на насъбраните чувства.
— Съжалявам, че нарушавам спокойствието на вашето семейство в неделя вечер — каза той, — ала този младеж ми каза, че ще намеря мистър Смолуийд тук, затова дойдох.
Повече от две години го търся под дърво и камък за доставени стоки на стойност една лира, два шилинга и три пенса.
— Той ви дължи пари? — смутолеви мистър Прайс.
— Завлече ме — ясно отговори Кредиторът.
— Вярно ли е това? — попита мистър Прайс, като се обърна към Ъкридж.
Ъкридж се беше изправил и сякаш се чудеше дали е възможно да се изниже незабелязан от стаята. При този въпрос той спря и по устните му заигра слаба усмивка.
— Ами… — каза Ъкридж.
Главата на семейството не губи повече време да задава въпроси. Той очевидно беше взел решение какво да прави. Беше претеглил доказателствата и беше направил своето заключение. Очите му хвърляха мълнии. Той вдигна ръка и посочи към вратата.
— Напуснете къщата ми! — прогърмя гласът му.
— Дадено! — кротко каза Ъкридж.
— И никога повече не стъпвайте в нея!
— Дадено! — каза Ъкридж.
Мистър Прайс се обърна към дъщеря си.
— Мейбъл — каза той, — развалям твоя годеж. Развалям го, разбираш ли? Забранявам ти повече да се виждаш с този мошеник. Чу ли ме?
— Добре, тате — каза мис Прайс, която проговори за първи и последен път. Тя очевидно беше послушна и разумна дъщеря. Стори ми се, че забелязах как хвърли доволен поглед към Ърни Финч.
— А сега, сър — извика мистър Прайс, — вървете си!
— Дадено! — каза Ъкридж.
Ала Кредиторът внесе делови тон в разговора, който очевидно приключваше.
— А какво ще стане — попита той — с моите една лира, два шилинга и три пенса?
За миг ми се стори, че ситуацията ще загрубее. Ала Ъкридж, находчив както винаги, намери решение.
— Имаш ли у себе си една лира, два шилинга и три пенса, старче? — попита ме той.
И както обикновено ставаше за мое нещастие, аз разполагах с тази сума.
Поехме заедно по Пийбоди роуд. Моментното смущение на Ъкридж вече беше преминало.
— Това само показва, момко — жизнерадостно каза той, — че човек не трябва никога да се отчайва. Колкото и мрачна да е перспективата, стари друже, никога, никога не се отчайвай. Този мой план можеше да проработи, а можеше и да не успее — не се знае какво щеше да стане. Но вместо да си правя труда да увъртам, което винаги ми е много противно, нещата се наредиха по-добре от всички мои очаквания. —
