един малък куфар и ме накара да платя, макар и с голяма неохота, едноседмичния му наем вместо предупреждение, тихо и без да вдига шум се изнесе от собственото си жилище и се настани в моето за голямо удоволствие на Бауълс, който приветства неговото пристигане с церемониална радост и се разстла над него по време на вечерята като баща над отдавна загубен син. И преди ми се беше случвало да му давам убежище, когато се нуждаеше от такова, затова Ъкридж се настани в покоите ми с лекотата на войн ветеран, участвал в стотици военни кампании. След което описа квартирата ми като най-гостоприемния дом на света и каза, че почти бил решил да остане и да прекара старините си тук.
Не мога да кажа, че това предложение ме накара да изпадна в екзалтираната радост, в която изпадна Бауълс. От вълнение той за малко да изпусне блюдото с картофи. Все пак съм длъжен да призная, че Ъкридж не беше претенциозен гост. Неговият навик никога да не става от леглото преди обяд ми осигури онези спокойни утрини, които са толкова важни за един млад журналист, ако иска да напише най-доброто, на което е способен, за рубриката си „Интересна информация“. Ако пък ми се наложеше да работя вечер, той винаги беше готов да слезе долу и да изпуши лула тютюн с Бауълс, когото намираше за също тъй приятен събеседник, какъвто Бауълс намираше него. Всъщност, единственият му недостатък беше навикът, който си беше създал, да нахлува в спалнята ми по всяко време на нощта, за да сподели с мен някой нов план, предназначен да го избави от почтените му задължения спрямо мис Мейбъл Прайс от Балбриган, Пийбоди роуд, Клапъм Комън. Моите до болка прями забележки по повод на това му държане го обуздаха за четиридесет и осем часа, но в три часа на неделната сутрин, с която завършваше първата седмица на неговия престой, светлината на лампата над главата ми даде да разбера, че той отново беше нахлул.
— Мисля си, момко — чух в просъница доволен глас и в същия момент върху пръстите на краката ми се стовари огромна тежест, — че най-сетне успях да намеря идеалното решение. Браво на Бауълс. Без помощта му тази идея никога нямаше да ми хрумне. Едва когато ми разказа сюжета на романа, който четял в момента, изведнъж прогледнах. Слушай, старче — продължи Ъкридж, като се настани още по-удобно върху пръстите на краката ми, — и ми кажи не съм ли измисли нещо наистина добро. Преди няколко дни лорд Клод Тремейн трябвало да се ожени за Анджела Брейсбридж, най-красивото момиче в Лондон…
— За какво, дявол да го вземе, говориш? И знаеш ли кое време е?
— Времето няма значение, Корки, мойто момче. Утре е ден за почивка и можеш да спиш до късно. Бях започнал да ти разказвам сюжета на това романче, дето Бауълс го чете. — Не си ме събудил в три часа сутринта, за да ми разказваш сюжета на някакво блудкаво романче!
— Ти не ме слушаш, старче — с лек укор в гласа отбеляза Ъкридж. — Казвах, че именно този сюжет ме наведе на голямата идея. Ще бъда кратък, тъй като ми се струва че си в доста странно настроение. Та този лорд Клод, усетил някаква особена болка в левия хълбок и отишъл на лекар няколко дни преди сватбата, а докторът направо съсипал младия му живот, като му заявил, че му остават само шест месеца живот. Историята е доста по-дълга, разбира се, а накрая се оказва, че този глупав доктор бил сгрешил, но най- важното е, че този развой на събитията направил сватбата абсолютно немислима. Всички били изпълнени със съчувствие към Клод. Нещо повече — непрекъснато повтаряли, че той в никакъв случай не трябвало да мисли за женитба. Ето как внезапно ми хрумна, момко, че това е спасителният план на живота ми. Утре ще ходя на вечеря в Балбриган и това, което искам да направиш, е просто да…
— Можеш да спреш дотук — ядосано заявих аз. — Знам какво искаш да направя. Искаш да дойда с теб, дегизиран с цилиндър и стетоскоп, да обясня на тези хорица, че съм лекар от Харли стрийт, че съм те преглеждал и съм установил, че си в последния стадий на сърдечно заболяване.
— Нищо подобно, старче, нищо подобно. Не бих и помислил да те моля да правиш подобно нещо.
— Щеше да ме помолиш, ако се беше сетил за това.
— Е, всъщност, като го споменаваш — замислено произнесе Ъкридж, — това не би било никак зле. Но ако нямаш желание да го…
— Нямам.
— Добре, тогава всичко, което искам да направиш, е да дойдеш в Балбриган към девет. Дотогава вечерята ще е приключила. Няма смисъл — заяви дълбокомислено Ъкридж — да пропускам вечерята. Ела в Балбриган към девет, попитай за мен и ми кажи пред цялата банда, че леля ми е много тежко болна.
— Какъв е смисълът на всичко това?
— Корки, ти не показваш онази проницателна интелигентност, за която съм изприказвал толкова похвали. Не разбираш ли? Това ще ме довърши. Ще се хвана за сърце то…
— Те ще прозрат в миг измамата.
— Ще помоля за вода…
— Е, това е убедителен жест. Ще ги накара да разберат, че не си на себе си.
— И малко след това ще си тръгнем. Всъщност, ще си тръгнем възможно най-бързо. По този начин ще съм показал, че имам слабо сърце, а след няколко дни ще им пиша, че съм минал на преглед и венчавката, за нещастие, трябва да бъде отменена, защото…
— Изключително глупава идея!
— Корки, мойто момче — сериозно заяви Ъкридж, — за човек, затънал като мен до уши в смрадта, нито една идея, която има шанс да проработи, не е глупава. Не мислиш ли, че тази ще свърши работа?
— Може и да свърши — признах аз.
— В такъв случай, ще опитам. Мога да разчитам на теб да изиграеш ролята си, нали?
— Но откъде съм разбрал, че леля ти е болна?
— Много просто. Обадили са се от нейната къща, а ти си единственият човек, който знае къде ще прекарам вечерта.
— А ще се закълнеш ли, че това е всичко, което искаш да направя?
— Абсолютно всичко.
— Няма да ме закараш там и да ме натопиш за нещо друго?
— Старче!
— Добре — казах аз. — Интуицията ми подсказва, че нещо ще се обърка, но предполагам, че трябва да го направя.
— Ето това са думи на истински приятел! — възкликна Ъкридж.
В девет часа на следващата вечер аз стоях на стълбите на Балбриган в очакване някой да отговори на позвъняването ми. Във виолетовия сумрак се прокрадваха котки, а от един осветен прозорец на сутерена се разнасяше подрънкване на пиано и долитаха гласове, пеещи някакъв скръбен химн. Разпознах този на Ъкридж, който се извисяваше над останалите. Той изразяваше с енергия, която за малко да счупи стъклото, желание да бъде малко дете, непознало грях и това още повече подсили собственото ми мрачно настроение. Дългият опит, който имах с находчивите замисли на Ъкридж, ме беше научил да бъда фаталист по отношение на същите. Независимо от многообещаващите изгледи за успех, почти винаги се оказвах забъркан в някакви кошмарни каши.
Вратата се отвори. Появи се прислужница.
— Тук ли е мистър Ъкридж?
— Да, сър.
— Мога ли да го видя за момент?
Последвах я в гостната.
— Един джентълмен, който иска да види мистър Ъкридж — обяви прислужницата и ме остави да изиграя ролята си.
Усещах се доста странно. Изпитвах паника, от която устата ми беше пресъхнала и изведнъж си дадох сметка, че това е същата онази сценична треска, която бях изпитал преди години, когато поради недостиг на таланти в училището, бях избран да изпея песен по време на годишната продукция. Погледнах към пълната с Прайсовци стая и езикът ми изневери. Над етажерката край стената висеше провесен на корда зловещ на вид препариран гларус с разперени криле. Човката му беше зейнала, а очите му гледаха язвително. Усетих, че съм се втренчил в него като хипнотизиран. Той сякаш от пръв поглед беше прозрял намеренията ми.
Ъкридж ми се притече на помощ. Невероятно спокоен в тази страховита стая, той приближи да ме поздрави, блестящо облечен с фрак, лачени обувки и вратовръзка, в които познах моята лична собственост. Както винаги, когато беше оплячкосал гардероба ми, той излъчваше богатство и почтеност.
— Искал си да ме видиш, момко?
Той ме погледна многозначително и аз се окопитих. Бяхме репетирали внимателно тази малка сцена
