Побързах да се стегна. Просто си се припознал, рекох си. Като разсъдеше човек, дори Планк да бе ритнал камбаната от последната ни среща насам, навлизайки в попрището на безплътните духове, тъкмо Мейдън Егсфорд ли щеше да избере да населява, след като цяла Екваториална Африка е на негово разположение? Много по-голямо удоволствие би му доставило да изкарва акъла на хора, които има всички основания да мрази — например вдовиците и опечалените роднини на покойния вожд на племето мгомби.
Окуражен от тези размисли, прекрачих прага на вилата.
От пръв поглед ставаше ясно, че я бива. Трябва да бе строена за някой художник или друг баровец, защото имаше всички съвременни удобства, включително ток и телефон, и всъщност биеше повече на луксозна резиденция, отколкото на селска къщурка.
Джийвс вече се намираше на линия и ми поднесе освежителя, от който силно се нуждаех — в знак на уважение към Е. Джимпсън Мъргатройд диетична джинджифилова бира. Докато отпивах от чашата, реших да му се доверя, тъй като въпреки цялата убедителност на доводите си още не бях убеден, че онова, което съм видял, не е било призрак. Вярно, то изглеждаше досущ като материално тяло, но това е нещо, което един добър фантом постига с лекота.
— Изключително преживяване, Джийвс — рекох. — Мога да се закълна, че току-що видях майор Планк да излиза от една кръчма.
— Това не бива да ви учудва, сър. Никак не е изключено майор Планк да се разхожда из селото. Той е гост на господин Кук от Егсфорд Корт.
Ако някой ме беше духнал, щях да падна.
— Искаш да кажеш, че той е тук?
— Да, сър.
Останах сразен. Когато майорът ми каза, че отива в провинцията, аз, естествено, заключих, че има предвид собствения си дом в Глостършир. Разбира се, нямаше никаква причина човек, живеещ в Глостършир, да не се озове в Съмърсет. Леля ми Далия например живееше в Устършир, а сега гостуваше в Съмърсет. Трябва да гледаме на тези неща многопланово.
И все пак бях смутен.
— Не съм убеден, че това ми харесва, Джийвс.
— Моля, сър?
— Той, току-виж, си е спомнил за онази първа среща.
— Вероятно не ще е трудно да го избягвате, сър.
— Имаш право. И все пак думите ти ме шокират. Планк е последният човек, когото бих си пожелал за съсед. И тъй като нервната ми система понесе немалко сътресение, мисля, че можем да сменим тая лимонада с едно сухо мартини.
— Много добре, сър.
— Мъргатройд няма да узнае.
— Именно, сър.
И тъй, след като издишах няколко кубика чист въздух и се разходих два пъти край коритото за водопой, аз си легнах с кокошките, както ми бе препоръчал Е. Джимпсън Мъргатройд.
Ефектът от това придържане към лекарските съвети беше невероятен. Кой каквото ще да казва за неговите мустаци и за навика му да гледа тъй, сякаш идва от погребението на най-добрия си приятел, но Е. Джимпсън си отбираше от занаята. След около десет часа освежителен сън аз скокнах изпод завивките, рипнах до банята, облякох се с песен на уста и затупурках към масата за закуска като разцъфнал пубертет. Вече бях омел бекона и яйцата, схрускал препечените филийки до последната троха с целия ентусиазъм на бенгалски тигър, нагъващ сутрешната си порция индийски кули, (Носач, черноработник в азиатските страни. — Б. пр.) и тъкмо запушвах блага цигара, когато телефонът иззвъня и гласът на леля Далия ми спука тъпанчето.
— Здравей, лельо — рекох аз и на човек просто му беше драго да ме слуша, тъй ведра и пълна с джинджифилови мехурчета бе дикцията ми. — Най-сърдечно добрутро от мен, древна прародителко.
— Пристигна значи?
— В плът и кръв.
— И както чувам си още жив. Петната не са се оказали фатални.
— Те изчезнаха напълно — уверих я аз. — Като ланшния сняг.
— Това е добре. Нямаше да ми е приятно да представям един обринат племенник на семейство Брискоу, а те те канят днес на обяд.
— Адски мило от тяхна страна.
— Имаш ли чиста яка?
— Няколко броя с безукорна риза, прикрепена към всяка.
— И да не си ми се мярнал с онази твоя вратовръзка от „Търтеите“.
— Няма — обещах на драго сърце. Ако вратовръзката на клуб „Търтеите“ има някакъв недостатък, той е в известната й цветова нескромност, поради която тя не бива да се вади внезапно пред нервни хора и инвалиди, а аз нямаше откъде да знам дали госпожа Брискоу спада към тях.
— По кое време е гуляят?
— В един и половина.
— В този час ще бъда там с китка зад ухото.
Поканата издаваше един дух на добросъседство, който аз всячески приветствах, което и споделих с Джийвс.
— Тия Брискоу, изглежда, са симпатяги.
— Уверен съм, че задоволяват всички изисквания, сър.
— Само дето леля Далия не ми каза къде живеят.
— В Егсфорд Хол, сър.
— Как се стига дотам?
— Върви се по главната улица до шосето, където се свива наляво. Няма начин да сбъркате къщата. Тя е голяма и е разположена сред обширен участък земя. Пътят е около миля и половина, в случай че възнамерявате да отидете пеш.
— Да, тъй възнамерявам. Искам да зарадвам доктор Мъргатройд. Ти, предполагам, в мое отсъствие ще прескочиш да побъбриш с леля си. Впрочем видя ли се вече с нея?
— Не, сър. От дамата, обслужваща бара в „Гъската и скакалецът“, където се отбих вечерта на пристигането си, научих, че тя е заминала за Ливърпул за годишния си отпуск.
Ливърпул значи! Човек понякога остава с впечатлението, че лелите живеят на тоя свят за едното удоволствие.
Тръгнах рано. Искаше ми се, след като тези Брискоу тъй се стремяха към моето общество, да им предоставя от него колкото се може повече.
Щом стигнах до шосето, където Джийвс ме бе инструктирал да свия вляво, ми мина през ума, че няма да е зле да попитам още веднъж. Той звучеше доста уверено, но известно е, че проверката е висша форма на доверие. И, ей Богу, оказа се, че е сгафил. Спрях един преминаващ столетник — всички в Мейдън Егсфорд изглеждат на по сто и петдесет години, несъмнено вследствие на чистия въздух, — питах го накъде трябва да свия за Егсфорд Корт и той ми отвърна: вдясно. Това само иде да покаже, че дори Джийвс може да греши.
В едно обаче излезе прав. Голяма къща, бяха думите му, разположена сред обширен участък земя. И сто че след около миля и половина ходене аз стигнах до място, напълно отговарящо на това описание. От разтворените порти започваше дълга алея и тъкмо бях тръгнал по нея, когато ми хрумна, че ще спестя преме, ако мина напряко през ливадите, защото къщата, която прозираше между дърветата, отстоеше силно на север-североизток. Тия алеи нарочно ги правят извити, за да вземат акъла на посетителите. Мили боже, казва си посетителят, тази алея се точи вече цяла миля, колко ли трябва да е богат собственикът.
Не помня вече дали пеех, или не — по вероятно е да съм си свирукал, — но, тъй или иначе, напредвах чевръсто и тъкмо бях стигнал до сграда с архитектурните особености на конюшня, когато от нищото изскочи котка.
Това бе твърде необичайна наглед котка, бидейки черна в основната си гама, но с петънца от бяло по
