хълбоците, а също и на върха на носа. Аз измърках и потрих пръсти, както обикновено правя в подобри случаи, и тя пристъпи напред с вирната опашка и потърка ребра в крака ми по начин, който сочеше ясно, че съзира в Бъртрам Устър една родствена душа и пръв приятел.
И интуицията й не я бе подвела. Едно от първите стихчета, които съм научил през живота си — не знам кой го е писал, вероятно Шекспир, — гласи:
И тази линия винаги съм се стремял да следвам. Попитайте всяка котка, с която някога съм имал вземане-даване, що за човек съм и тя ще ви отвърне, че гледа на мен почти като на роден баща, комуто може да гласува пълно доверие. Ония, които ме познават по-интимно, като Огъстъс, котарака на леля Далия например, вероятно биха споменали и рядката ми вещина в чесането зад ухото.
Почесах зад ухото и тази, а тя прие жеста ми с нескрита признателност, мъркайки като тътен на далечна буря. Отношенията ни на добросърдечност и взаимно доверие тъкмо бяха установени и аз се канех да пристъпя към фаза Две, а именно вземане на ръце и гъделичкане по коремчето, когато небосводът се разцепи от едно гръмовно „хей!“
Съществуват много начини да се каже „хей“. В Америка това е учтива форма на обръщение, често използвана като заместител на „Добро утро“. Срещат се двама познати и единият вика: „Хей, Бил.“ Другият отговаря: „Хей, Джордж.“ После Бил казва: „Голяма жега, а?“ — на което Джордж отвръща, че няма нищо против жегата, ама високата влажност му бърка в здравето, и всеки продължава по пътя си.
Но това „хей“ не ми прозвуча поздравително. Не вярвам необузданите диваци, с които общува майор Планк, да врещят именно „хей“, когато влизат в лют бой, но ако го правеха, то сигурно щеше да звучи по същия начин като грубия рев, който едва не пръсна тъпанчетата ми. Обърнах се и съзрях един червендалест трътльо, размахващ камшик за езда, чийто вид никак не ми допадна. Не си падам по камшиците за езда още откакто в крехка възраст един мой чичо ме гони близо миля през пресечена местност с такъв в ръка, след като ме спипа да му пуша от пурите.
Но сега не бях твърде обезпокоен. Това, съобразих аз, явно беше полковник Брискоу, който ме бе поканил на обяд, и макар засега изразът му да сочеше, че с радост би ме изкормил с тъп нож, споменаването на моето име несъмнено щеше да доведе до мигновено уталожване на недоразумението. Все пак човек не кани гости само за да ги причака отвън и да ги нашиба здравата с камшик.
Прочее, аз побързах да се представя, макар и силно озадачен от габаритите на своя домакин, защото винаги бях смятал, че полковниците ги правят по-едрички. Но очевидно се въдеха във всякакви размери подобно на картофите или, да речем, момичетата. Ванеса Кук например определено клонеше към крупния калибър, докато други момичета, които сегиз-тогиз са ми отказвали ръката си, са били незабележими с невъоръжено око.
— Бъртрам Устър — рекох и нагледно се потупах по гърдите.
Бях очаквал магическо разсейване на низките страсти, може би радостен възглас и едно „Как сте, драги, как сте?“, съпроводено с радушна усмивка на гостоприемство, но нищо подобно. Той продължи да ми се звери, а лицето му вече определено клонеше към апоплектично мораво.
— Какво правите с тази котка? — запита дрезгаво.
Запазих достолепно спокойствие. Не ми харесваше неговият тон, но, от друга страна, човек колко често харесва тона на ближните си?
— Убивам си времето — отвърнах с вежливост, която ми правеше чест.
— Вие се канехте да я свиете.
— Как така ще я свивам? — учудих се аз. — На кравай ли имате предвид?
— Крадяхте я.
Изправих се в пълния си ръст и не бих се заклел, че очите ми не са замятали гръм и мълнии. Бил съм обвиняван в много неща през живота си, най-вече от леля Агата, но никога в кражба на котки, та хулата прониза дълбоко честта Устърова. Жарки слова пареха на върха на езика ми, но аз ги възпрях с едно вдигане на ръката. Все пак, човекът беше мой домакин.
Полагайки мъжествено усилие да се успокоя, рекох:
— Грешите дълбоко, полковник. Не бих си и помислил да сторя такова нещо.
— Бихте, бихте, и още как. И не ми викайте полковник.
Като начало не беше окуражаващо, но аз опитах пак.
— Хубав ден.
— По дяволите денят.
— Жътвата сигурно ще е добра.
— Майната й на жътвата.
— Как е леля ми?
— Откъде да знам как е проклетата ви леля?
Това ме озадачи. Когато при теб е отседнала някоя леля, редно е да разполагаш по всяко време с бюлетин, макар и кратък, за здравословното й състояние. Започвах да се питам дали запъртъкът, с когото беседвах, не е нещо бръмнат в шишарката. Разговорът ни дотук би накарал всеки мозъчен специалист да си хвърля шапката от възторг.
Но един Устър не свива току-тъй знамената. Реших да опитам изцяло нов подход.
— Беше страшно мило от ваша страна да ме поканите на обяд — рекох.
Не твърдя, че той действително се запени около устата. Стана явно обаче, че думите ми не са го ощастливили.
— Да съм ви канил на обяд? Да съм ви канил на обяд? Аз хубаво ще ви наобядвам ей сега, та да ме запомните…
Мисля, че тъкмо се канеше да предприеме някакви нелицеприятни действия, когато иззад кулисите долетя енергичен тенор, пеещ, както ми се стори, ария из екваториалноафриканска оперета. В следващия миг сцената се обогати с майор Планк и пердето падна от очите ми. Наличието на Планк можеше да означава само, че мястото, където съм се натресъл, изобщо не е резиденцията на Брискоу. Губейки своята вяра в Джийвс и свивайки надясно там, където той ми бе заръчал да свия наляво, аз бях стигнал до погрешна къща. За миг в ума ми прехвръкна нечестива мисъл по адрес на столетника, но един Устър винаги съди безпристрастно, пък и си спомних, че го бях питал за пътя до Егсфорд Корт, където явно се намирах, а когато казваш Корт, когато имаш предвид Хол, объркването е неизбежно.
— Боже мой — възкликнах, сгъбен от притеснение, — вие не сте ли полковник Брискоу?
Той не ме удостои с отговор, а наместо него думата взе Планк.
— Я, здравейте, Устър! Кой би си помислил, че ще ви срещна тук. Нямах представа, че познавате Кук.
— Чакай, ама ти познаваш ли го? — рече моравият недораслек, явно потресен при мисълта, че мога да имам почтени познати.
— Разбира се, че го познавам. Срещали сме се в моето имение в Глостършир, макар че да ме убиеш не помня при какви обстоятелства. Някой ден ще се сетя, но за момента знам само, че си е сменил името. Преди беше нещо с Ал, а сега е Устър. Сигурно истинското му име е толкова отвратително на горкичкия, че не е можел вече да го понася. Познавах един човек в Дружеството на пътешествениците, който си смени името от Бъгинс на Уестмакоут-Тревелиан. Намерих го за много разумно от негова страна, но бедният така и не можа да му се порадва, защото тъкмо го запомни и свикна да си подписва чековете „Гилбърт Уестмакоут-Тревелиан“, и един лъв взе, че го изяде. Такива ми ти работи. Е, как мина при доктора, Устър? Бубонна чума ли се оказа?
Отвърнах, че не е било бубонна чума, а той рече, че се радва да го чуе, защото бубонната чума не била работа за всеки, можел съм да питам когото искам.
— Някъде наблизо ли сте отседнали?
