на живущите. Трябва да влезем и да го арестуваме. Нека ви продиктувам телефона на офиса ми в „Сюрте“, откъдето ще потвърдят моята самоличност.
— Не се притеснявайте — каза жената. — В днешно време навсякъде има престъпници и убийци, дори в собствените ни домове!
Вратата избръмча и Дру и Витковски влязоха. Асансьорът беше отляво. Светлините показваха, че се намира на четвъртия етаж. Латъм натисна копчето. Асансьорът започна да трака и да подрънква. Вратата се отвори, но светлинката сочеше петия етаж — някой искаше да извика асансьора.
— Ние сме първи — каза Стенли. — Натисни копчето за втория етаж.
— Неонацистите са! — прошепна Дру. — Няма кой друг да бъде!
— Така е, по това време… — съгласи се полковникът. — Ще слезем от асансьора, после ще се върнем по стълбите и ще видим колко сме бързи.
Върнаха се на партера, промъкнаха се до края на облицованото с плочки фоайе и видяха как вратата на асансьора се отваря. Карин де Врийс се появи със залепена уста, до нея вървяха трима мъже в обикновени цивилни дрехи.
Витковски изскочи от сянката. Латъм го последва. Последният от неонацистите се завъртя и протегна ръка към кобура си. Полковникът стреля, човекът се завъртя и падна на пода.
— Беше по-лесно, отколкото ми мислех — каза Витковски.
— Nein!151 — извика водачът на тримата, грабна Карин и се скри зад нея, след което извади пистолета си. — Не мърдайте, или тази жена ще умре! — и опря пистолета в дясното слепоочие на Де Врийс.
— Пистолетът ми се пада от дясната страна, а трябва да бъде отляво — студено изрече Карин, след като отлепи лейкопласта от устата си.
— Млък! — неонацистът я повлече към вратата. — Хвърлете оръжието! — изкрещя той.
— Хвърли го, Стенли — каза Дру.
— Разбира се — отвърна полковникът.
Изведнъж от стълбището се чу ядосан глас.
— Какво означава това? — говореше на френски възрастна жена, която слизаше по нощница. — Плащам си наема, за да мога да се наспя, и трябва да търпя това?
Карин се възползва от внезапната намеса и се отскубна от ръцете на неонациста, а Витковски извади втори пистолет изпод шлифера си. Де Врийс се наведе, той стреля два пъти и улучи неонациста в челото и в гърлото.
— Mon Dieu!152 — изкрещя жената и хукна нагоре по стълбите.
Латъм изтича при Карин и я прегърна.
— Добре съм, скъпи мой, добре съм! — каза тя, забелязала сълзите, които се стичаха по лицето му. — Всичко свърши, Дру.
— Няма що? — извика полковникът, който държеше двамата нацисти под прицел. Раненият се надигаше от пода. — Вземи! — Стенли подаде един от пистолетите на Де Врийс. — Не изпускай тази измет, а аз ще се погрижа за другия. А ти, момче, използвай телефона и се обади на Дърбейн в посолството да изпрати кола!
— Не мога, Стан.
— Какво има, по дяволите?
— Той може да е от тях.
Във Вашингтон беше полунощ. Сорънсън преглеждаше материалите, изпратени от Нокс Талбът. Часове наред четеше всичките петдесет и едно досиета и търсеше нещо, което да отдели един заподозрян измежду всички други. Телефонът иззвъня и разсея вниманието му. Беше Клод Моро от Париж. Той му описа възмутителното поведение на Латъм.
— Може да е надушил нещо, Клод — опита се да го успокои Уесли.
— Ако е така, трябваше да ни каже, а не да действа сам. Няма да търпя това!
— Дай му малко време…
— Ще го изхвърля от Париж, от Франция!
— Ще видя какво мога да направя.
По-късно, след неприятен разговор с Витковски, който бе също толкова ядосан, Моро се обади отново в пет сутринта. Дру беше заловил протестантския свещеник.
— Трябва да призная, че донякъде смекчи вината си — каза французинът.
— Значи ще го оставиш в Париж?
— Но ще го държа под око, Уесли.
След като се върна към материалите, изпратени от ЦРУ, шефът на Консулски Операции започна да отделя хората, които бяха сигурни — досиетата горе-долу съвпадаха с отделените от Нокс. От останалите двайсет и четирима той продължи да отделя тези, които бяха вън от подозрението въз основа на мотив или възможности. Накрая останаха трима заподозрени. Всеки от тях имаше обикновено лице и остри черти. Нямаха влиятелно положение в обществото. Всеки от тях имаше достъп до секретните отдели — бяха или куриери, или следователи. Освен това, всички живееха прекалено богато за средствата си.
Питър Мейсън Пейн — женен, с две деца. Живее в къща за 400 000 долара във Виена, Вирджиния, скоро си е направил басейн за около 60 000. Автомобили: „Кадилак Броъм“ и „Рейндж Роувър“.
Брус Уидърс — разведен, с една дъщеря, ограничени права за свиждане. Бившата му съпруга живее на Източния бряг на Мериленд в къща за 600 000 — твърди се, че е купена от родителите й. Обектът живее в скъп квартал във Феърфакс. Автомобил: „Ягуар SJ 6“.
Ролънд Васкес Рамирес — женен, без деца. Къща в скъп комплекс в Арлингтън. Съпруга — адвокат от средна ръка в Департамента на Правосъдието. Често посещават скъпи ресторанти, носят скъпи дрехи. Автомобили: „Порше“ и „Лексус“.
Това бяха фактите — може би нито един от тях нямаше връзка с нацистите. Питър Мейсън Пейн вербуваше нови агенти, имаше законно право да иска екземпляри от разследванията, за да си изяснява положението. Работата на Брус Уидърс беше да се занимава със сложна техника за оборудване на офисите. Трябваше да оглежда сложни машини, дори да работи с тях. Ролънд Васкес Рамирес координираше информационния поток между трите нива на разследване. Разбира се, трябваше да се подчинява на строги ограничения, но въпреки това тези ограничения често невинно се нарушаваха в интерес на по-голямата експедитивност.
И тримата бяха подходящи за неонацистки „къртици“. Имаха мотив — да поддържат начина на живот, с който са свикнали, възможност — имаха достъп, който положението им позволяваше. Но какво би накарало всеки един от тях да стане предател? Пейн преглеждаше резюметата на кандидати за работа и хората, които одобряваше, скоро започваха да печелят много повече пари от него. Уидърс можеше само да препоръчва покупки и колко от хората, на които ги препоръчваше, печелеха много, а той — нищо? А Васкес Рамирес беше куриер, носеше тайни, които други преглеждаха, а той оставаше извън играта. Всеки бе работил безобидната си работа години наред и почти нямаше шанс да бъде повишен. Подобни хора лесно се продаваха.
Нямаше време за повече размишления. Уесли Сорънсън протегна ръка към телефона.
— Питър Мейсън Пейн, ако обичате?
— Пит Пейн е на телефона, кой се обажда?
— Обажда се Кърнс от Централното разузнавателно управление — каза Сорънсън, като се представи с името на известен заместник-директор. — Не сме се срещали досега, Пийт, извинявай, че те безпокоя по това време…
— Не се притеснявайте, господин Кърнс, гледам телевизия. Жена ми си легна. С какво мога да ви бъде полезен, господине?
