Даниъл Кортлънд затвори телефона, обърна се тромаво на стола си, за да поздрави Витковски, и болезнено потрепера.
— Здравейте, полковник, какво стана в болницата?
— С това се занимават британските Ми-6, сър. Появи се един пулмолог на име Удуърд от Кралския хирургически колеж. Твърдеше, че Министерството на външните работи го е изпратило да прегледа госпожа Кортлънд по ваша молба. Сега работят по въпроса.
— Не съм отправял подобна молба — каза посланикът. — Не познавам никакъв доктор Удуърд, още по- малко от Кралския хирургически колеж.
— Знам — каза Витковски. — Френско-американската охрана в болницата го спря тъкмо когато смяташе да инжектира стрихнин на подставената госпожа Кортлънд.
— Смела жена! Как се казва?
— Московиц, сър. От Ню Йорк. Покойният й съпруг е бил френски равин. Доброволно се зае със задачата.
— В такъв случай трябва да получи възнаграждение. Може би едномесечна ваканция със заплащане на всички разходи?
— Ще обсъдим предложението, сър… а вие как сте?
— Ще се оправя, нищо сериозно. Имах късмет!
— Не вие бяхте мишената, господин посланик.
— Да, разбирам — тихо каза Кортлънд. — Какво ще кажете да обсъдим положението, а?
— Госпожа Де Врийс току-що ми каза, че ви е много благодарна за поканата.
— Могат да останат тук колкото е необходимо. Предполагам, че вашата охрана е на мястото си.
— Тук има цял взвод морски пехотинци, сър, готови да извадят оръжието си при най-малкия шум.
— Добре. Седнете, приятели. Хайде да направим равносметка. Какво е положението? Говори пръв, Стенли.
— Да започнем от болницата — заговори Витковски и седна в креслото до Карин. — Много е неприятно, но британският белодробен лекар, въпросният Удуърд, е бил назначен от „Ке д’Орсе“ за лекуващ лекар на госпожа Кортлънд. Както и да е, съобщението се получи много късно, след като лекарят беше вече пристигнал.
— Това ме поразява! — възкликна Кортлънд.
— Лондонското време е с един час по-назад от това в Париж, господине — каза Латъм и седна. — Може би е станала грешка, но вие сте прав — много е неприятно.
— Може и да не е така — намеси се Де Врийс и всички погледи се обърнаха към нея. — Възможно ли е да имаме приятел сред английските неонацисти? Какъв по-добър начин да насочиш вниманието към убиеца от това да задържиш едно разрешение, за да го изпратиш подозрително късно?
— Много е сложно, Карин — възрази полковникът. — И има голяма опасност да се сгреши. Веднага могат да открият „къртицата“.
— Тъкмо на това разчитаме, Стан — на грешките.
— Урок ли се опитваш да ми дадеш?
— Хайде, Стан — настоя Дру. — Може и да е права.
— Да, така е; но за лош късмет на този етап не можем да го разберем.
— Защо? Можем да потърсим следата. Кой в „Ке д’Орсе“ е дал разрешително на Удуърд за болницата, въпреки че е било късно?
— Тъкмо това не можем да разберем. Изпратено е от офиса на Анатол Бланшо, член на Камарата на депутатите. Моро го е проследил.
— И какво?
— Нищо. Този Бланшо никога не е чувал за доктор Удуърд. Няма и запис на телефонно обаждане от неговия офис до болницата „Хертфорд“. Всъщност, Бланшо се е обаждал в Лондон един-единствен път — преди година, от домашния си телефон, за да заложи в „Ладброукс“ на ирландските тотализатори.
— Значи неонацистите просто са избрали някакво име.
— Изглежда, че е така.
— По дяволите! Не каза ли, че си напреднал?
— Да, но не с Удуърд.
— А с кого тогава? — намеси се Кортлънд.
— Имах предвид пратката на агента Латъм за „Дьозием“ в ранните утринни часове, сър.
— Лутеранският свещеник ли? — попита Карин.
— Кьониг проговори — отвърна Витковски.
— И какво ти каза? — наведе се напред Дру.
— За Траупман. И преди сме чували това име.
— Хирургът от Нюрнберг? — попита Латъм. — Важната нацистка клечка, която Сорънсън изкопа от… — той млъкна и безпомощно погледна към посланика.
— Знам, Дру — тихо изрече Кортлънд. — От законния опекун на жена ми в Сентралия, Илинойс… Лично говорих с господин Шнайдер. Сега той е старец с много болезнени спомени, но каквото и да казва, надявам се, че говори истината.
— Със сигурност е казал истината за Траупман — намеси се полковникът. — Преди няколко дни Моро е бил в Мюнхен и се е срещнал с бившата жена на Траупман. Тя го е потвърдила.
— Знам — тихо каза посланикът и кимна. — Траупман е участвал в осъществяването на операция „Зоненкиндер“ в целия свободен свят.
— Какво е научил Клод от лутеранския свещеник? — попита Карин.
— Кьониг и други като него на най-високо равнище се страхуват от Траупман и му правят услуги, кой както може. Моро смята, че Траупман участва по някакъв начин в ръководството на неонацисткото движение, като поставя всеки на мястото му.
— Нещо като неонацистки Распутин? — предположи Де Врийс. — Фигура, недосегаема за императорския трон, която го контролира?
— Разбрахме, че има нов Фюрер — каза Витковски. — Но нямаме представа кой може да бъде.
Даниъл Кортлънд направи усилие и бавно се надигна от стола си.
— Може би ще ви бъде интересно да научите, че говорих по телефона с Уесли Сорънсън, който временно е поел управлението на някои тайни служби. Както и да е, но след като изляза от стаята, вие, господин Латъм, ще трябва да му се обадите от този телефон — скрамблерът е включен — и да чуете това, което той иска да ви каже… А сега, ако позволите, ще се оттегля в библиотеката, където има бар. По-късно, ако желаете да си побъбрим, можете да заповядате.
Посланикът неуверено прекоси стаята, излезе и плътно затвори вратата след себе си.
Дру скочи от стола и се втурна към телефона.
— Уес, аз съм. Какви са тези потайни истории?
— Посланикът Даниъл Кортлънд излезе ли от стаята?
— Да. Какво има?
— В случай че този разговор се подслушва, аз, Уесли Тиъдър Сорънсън, директор на Консулски Операции, съм готов да поема пълната отговорност за това, съгласно член седемдесет и три от Статута на Тайните Служби за вземането на еднолични решения в областта на…
— Хей, говориш с мен, по дяволите!
— Млъкни!
— Какво има, Уес?
— Сформирай група, която да отлети за Нюрнберг! Заловете доктор Ханс Траупман и го докарайте в Париж!
34.
Робърт Дърбейн седеше в офиса до запечатаната врата на отдела за свръзка. Беше разтревожен. Тревожеше го нещо повече от обикновено предчувствие, защото предчувствията са абстрактни и се предизвикват от какво ли не — от разстроен стомах до лошо настроение поради домашен скандал. Този път
