стомахът му беше съвсем наред, а от двайсет и четири години насам жена му беше най-добрият му приятел. За последен път се бяха скарали, когато дъщеря им се омъжи за рокмузикант. Тя беше съгласна, той — не. И загуби. Бракът излезе повече от сполучлив, а дългокосият им зет направи хит и за един месец свирене в Лас Вегас спечели повече пари, отколкото Боби Дърбейн — за половин век. Никаква логика нямаше на този свят!
Но защо сега се чувстваше толкова неудобно? Вероятно заради молбата на полковник Витковски да се направи компютърна разпечатка на всички телефонни обаждания от отдела за последните седем дни. Неудобството нарасна и от потайното, доста странно поведение на Дру Латъм — човек, когото Боби смяташе за свой приятел. Дру го отбягваше, а това никак не му беше присъщо. Дърбейн бе оставил две съобщения за Латъм — едно в апартамента му на „Рю дю Бак“, който още беше в ремонт, и едно в отдела за свръзка на посолството. Нямаше отговор, а Боби знаеше, че Дру е в посолството, че цял ден не е излизал, че се е затворил в апартамента на посланика. Дърбейн научи за неприятния инцидент от миналата вечер — жената на Кортлънд била тежко ранена при терористично нападение. Нямаше големи шансове да оживее. И все пак не беше в стила на Латъм да пренебрегва съобщенията на своя приятел. Особено като се има предвид, че преди няколко дни Боби му бе спасил живота.
Нещо не беше наред. Беше се случило нещо, за което Дърбейн не знаеше, и нямаше друг начин да разбере, освен да се обади. Той вдигна слушалката на телефона си — от него можеше да се свърже с всеки телефон в посолството — и набра номера на апартамента на Кортлънд.
— Да?
— Господин посланик, обажда се Робърт Дърбейн от отдела за свръзка.
— Здравей, Боби — колебливо започна Кортлънд, — как си?
— Мисля, че аз трябва да ви попитам, сър.
Нещо не беше наред! Невъзмутимият служител на Държавния департамент се чувстваше неловко.
— Имах предвид състоянието на съпругата ви, господине. Чух, че е в болница.
— Правят всичко възможно. Благодаря ти за любезността. Има ли нещо друго?
— Да, сър. Предполага се, че никой не би трябвало да знае, но аз работя с полковник Витковски и ми е известно, че Дру Латъм е жив. Известно ми е също така, че в момента Дру се намира у вас. Бих желал да говоря с него.
— Изненадан съм, господин Дърбейн. Изчакайте за момент, моля.
Гласът на посланика се изгуби. Тишината изнервяше Боби — явно обсъждаха ситуацията и вземаха някакво решение. Накрая се обади Дру.
— Здрасти, Боби.
— Оставих ти две съобщения. Не ми се обади…
— Затънал съм до гуша, много съм объркан.
— Мога да си представя. Както и да е, мисля, че трябва да поговорим.
— Така ли? За какво?
— Точно това бих искал да разбера.
— Не ме бива много в кръстословиците, нали знаеш.
— Искам да говоря с теб, но не по телефона. Може ли?
— Изчакай, моля те.
Отново настана тишина, но този път по-кратка от предишната.
— Има един асансьор, който спира на твоя етаж. Ще слязат трима морски пехотинци. Разчисти коридора. След пет минути ще дойдем.
— Какво толкова има? — тихо попита Дърбейн. — Да не би да съм се превърнал в опасен човек?
— После ще говорим, Боби.
След седем минути и двайсет и осем секунди Дру седеше на единствения стол пред бюрото на Дърбейн. Офисът му беше претърсен от морските пехотинци. Нямаше оръжие.
— Какво, по дяволите, означава това? — попита служителят в отдела за свръзка. — Какво съм направил, с какво съм предизвикал тази гестаповска проверка?
— Мисля, че каза точната дума, Боби — Гестапо.
— За какво говориш?
— Познаваш ли жена на име Филис Кранстън?
— Разбира се! Секретарката на онзи… как му беше името? Третото или четвъртото аташе след заместника на посланика…
— Тя спомена ли ти нещо за полковник Уебстър — кой е, къде живее?
— Да, каза ми, но всъщност нямаше нужда да ми казва.
— Какво имаш предвид?
— Кой според теб уреждаше връзките между посолството и въпросния полковник Уебстър? С вашите постоянни премествания от хотел на хотел и Витковски не можеше да се оправи.
— Значи всичко е било скрито-покрито?
— Защо според теб бях толкова груб с Кранстън?
— Не знаех, че си бил груб.
— Настоях да ми каже откъде е научила това. Дори заплаших, че ще я разкрия.
— Тя каза ли ти?
— Размекна се, разплака се и започна да дрънка някакви религиозни дивотии. Предната вечер беше пила, не можеше да се защити.
— Добре я познаваш.
— Искаш да ти кажа всичко, така ли, Дру?
— Тъкмо затова съм тук, Боби.
— Отидохме с жена ми на един от онези приеми в посолството. Тогава Марта — така се казва жена ми — забеляза Филис да се навърта около бара и да се налива. През последната година майка ми бе живяла у нас — беше алкохоличка. Марта каза, че трябва да се опитам да помогна на Филис. Аз се опитах и очевидно се провалих.
— Значи не си споменавал пред никого за мен?
— Боже мой, не! Дори когато онзи глупак, за когото Кранстън работи, започна да души наоколо. Казах му, че нямам никаква представа кой се занимава с теб. Бях благодарен, че Филис е разбрала за какво говоря, когато й казах да си държи езика зад зъбите.
— А защо се интересуваше аташето?
— Причината изглеждаше най-обикновена — отвърна Дърбейн. — По дяволите, каза, че някакъв френски предприемач се свързал с него и го помолил да инвестира парите си в недвижим имот. Та той помислил, че твоят екип може да провери този човек. Кранстън каза, че прекарвал повечето време в обеди с парижки бизнесмени, отколкото с хора, които биха могли да свършат работа.
— Защо не е отишъл при Витковски?
— Това не е тайна — той не може да използва служители на посолството за лични сделки. А ти имаш правото да съветваш персонала относно поведение, финанси и така нататък.
Дру се облегна, погледна към белия таван и шумно въздъхна.
— Дължа ти извинение, Боби. Когато научих от Филис Кранстън, че ти си един от двамата, на които е казала за мен, направих погрешно заключение — много набързо, затова сгреших. Помислих, че има някаква връзка със събитията от вечерта, когато проклетите нацисти едва не ме убиха в колата на посолството… Как се казваше онзи кучи син?… CZ-волф. Стори ми се, че времето е било лошо изчислено.
— Наистина беше лошо изчислено — съгласи се Дърбейн. — Имаше една важна причина, поради която нацистите стигнаха там преди нас…
— Как стана това?
— Открихме го на следващата сутрин. Вписано е в доклада. CZ-волф беше нагласил твоя радиопредавател на високи честоти и го беше включил на „предаване“. Неговите приятели са чули всичко, което си казал от момента, в който си излязъл от посолството. Когато ми се обади за подкрепление, те са се размърдали.
— Боже, толкова е просто!
— Ако беше погледнал предавателя, щеше да видиш, че червената лампичка за „предаване“ свети.
