— По дяволите! Но все пак е странно, нали? Защо нацистите са се лепнали за Филис Кранстън?
— Какво странно има? Тя е нестабилна, за тях това е добре дошло.
— А шефът й?
— Мисля, че няма връзка.
— Точно това е връзката, приятелю. Боже мой!
Дърбейн забеляза отвлечения поглед на Латъм и каза:
— Концентрирай се върху двамата едновременно. Притисни и алкохоличката, и началника й. Той е алчен и амбициозен. Единият от двамата ще се пречупи. Но не се престаравай!
— Няма да постъпя така с нея, Боби. Ще проверя шефа й. Свържи се с него и му кажи, че си говорил с някого от моите хора — някой, който работи за мен. Кажи, че моят помощник се е съгласил да направи справка на няколко банкери. Нека ти даде името на предприемача.
— Не те разбирам.
— Ако не ти посочи името, значи няма такъв. Ако го посочи, значи някой стои зад него.
— Веднага ще му се обадя.
Дърбейн вдигна слушалката и се свърза с офиса на аташето.
— Филис, Боби се обажда. Свържи ме с онзи идиот. Нищо общо няма с теб… Здравей, Банкрофт, обажда се Дърбейн от отдела за свръзка. Току-що говорих с главния специалист по разследванията от отдела на Латъм. Много е зает, но каза, че може да направи проверката, която ти искаше. Как се казваше онзи агент по недвижимите имоти, който те беше помолил да инвестираш… Разбрах, да, разбрах. Ще му кажа. Пак ще ти се обадя.
Дърбейн затвори телефона и записа нещо на едно листче хартия.
— Казва се Волтерен, Пикон Волтерен, от едноименната компания. Банкрофт каза да предам на твоя човек, че неговият консорциум притежава изключителните права върху близо двайсет хиляди квадратни мили имоти в долината на Лоара — по избор.
— Интересно! — възкликна Латъм и заби поглед в стената.
— От години се говори, че тези стари замъци се рушат, а никой не се наема да ги реставрира. Освен това, предприемачите много искат да купят земята и да я застроят с хиляди малки имения, от които могат да извлекат огромна печалба. Мога да вложа някой и друг долар или да подхвърля идеята на зет ми.
— На зет ти ли? — попита Латъм и погледна към Дърбейн.
— Няма значение. Кажи ми, какво ще правим с този Волтерен?
— Ще го предадем на Витковски, а той — на Моро от „Дьозием“. Трябва основно да се проверят и Волтерен, и тези изключителни права върху долината на Лоара.
— Какво общо има едното с другото?
— Не знам, просто искам да го проверим. Запомни, Боби, изобщо не съм слизал долу, защото съм мъртъв.
Беше девет и трийсет вечерта. В квартирата на посланика бяха сервирали чудесна вечеря за Дру и Карин. Келнерите от кухнята на посолството бяха подредили масата в трапезарията. Имаше свещи и две бутилки вино: едното — червено със стайна температура за бифтека на Латъм, другото — охладено шардоне за филето на Де Врийс. Даниъл Кортлънд не вечеряше с тях, тъй като се подразбра, че ще дойде полковник Витковски и ще се обсъждат стратегии, с които посланикът не бива да бъде запознат.
— Дру — започна Карин след кратка пауза. — Обади ли се на родителите си, за да им кажеш истината за теб и Хари?
— Не, още не му е дошло времето.
— Това е много жестоко. Не бива да ги пренебрегваш — сигурно са съсипани.
— Бих могъл да се доверя на Бет, но не и на баща си. Той е много открит човек и не симпатизира на властите. Цял живот се е борил срещу политиката на колежа, която ограничаваше археологическите изследвания в чужбина. Вероятно ще поиска да се направи проверка, а аз не мога да допусна това.
Някой позвъни на вратата. Един от келнерите моментално излезе от кухнята.
— Очакваме полковник Витковски — каза Латъм.
— Да, господине.
След дванайсет секунди шефът на охраната влезе в трапезарията и неодобрително огледа масата.
— Какво става тук, по дяволите? — троснато попита той. — Вече се държите като дипломати, така ли?
— Ако искаш нещо, веднага ще ти поръчаме — каза Карин.
— Не, благодаря. Хапнах чудесна пържола в офиса, докато чаках Моро — отвърна полковникът и стана.
— Какво каза Моро? — сериозно попита Латъм.
— Този Волтерен изглежда чист, но има някои неизяснени неща. Направил е състояние от нови строежи край Париж и много от хората, инвестирали при него, също са забогатели.
— Е, и други го правят.
— Но не в тези среди. Той е млад и нахален.
— Какво странно има в това?
— Дядо му е бил член на „Милис“…
— На кое?
— На френската пронацистка полиция по време на войната — обясни Карин. — Сформирана е от германците като опозиция на Съпротивата. Без тях нацистите не биха могли да владеят положението в окупираната страна. Измет!
— И какво значение има това, Стенли?
— Основните инвестиции на Волтерен идват от Германия. Германците купуват всичко, което могат.
— И долината на Лоара ли?
— Притежават я почти изцяло, по дяволите — поне големите имения край реката.
— Имаш ли списък на имотите?
— Да — полковникът бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади сгънат лист и го подаде на Дру. — Не знам какво можем да научим от това. Повечето са собственост на богати семейства от поколения насам. Някои са иззети от правителството поради неплатени данъци, други са купени от кинозвезди и най- различни знаменитости. Голяма част са обявени за продажба.
— Има ли генерали в списъка?
— Както виждаш, петнайсет или двайсет, но те са купили парцели от пет-шест акра и си плащат данъците. Има още поне дузина други генерали и адмирали, наградени с доживотни имения като благодарност за приноса им към Република Франция.
— Откачена история!
— И ние си имаме няколко хиляди важни клечки от Армията, които живеят в хубави къщи край военните бази много след като се пенсионират. Не е необичайно, дори е справедливо, като помислиш. През целия си живот те успяват да постигнат само малка част от това, което постигат останалите в частния сектор и не могат да си позволят да живеят дори в Скарсдейл, Ню Йорк.
— Никога не съм мислил за това.
— След осемнайсет месеца ще направя трийсет и пет години служба и единственото нещо, което мога да осигуря на децата и внуците си, е приятно прекарване в Париж. Ако някой от тях поиска да му заема петдесет хиляди долара за борсова операция, аз ще се разоря!
— Кажи, Стенли, защо на някои места липсват имената на жителите? — каза Латъм, като преглеждаше списъка.
— Това е разпоредба на „Ке д’Орсе“. У нас се прави същото.
— Можем ли да получим тези имена?
— Предполагам, че Моро може.
— Помоли го.
— Ще му се обадя сутринта. А сега да поговорим за операцията по залавянето на доктор Ханс Траупман
