— Нямам представа откъде да започнем, по дяволите! Това копеле има охрана дори в тоалетната!
— Изглежда безнадеждно, но по-отблизо може и да открием някое слабо място.
— Дай Боже! Изглежда, че ще бъде много по-лесно да го измъкнем навън, отколкото да го заловим.
— Ще отвлечем вниманието на охраната — каза Карин и вдигна очи от доклада. — Нищо друго не ми идва наум.
— Естествено, това е задължително — намеси се Витковски. — Ще елиминираме двама-трима и ще нападнем. Въпросът е как да го направим — не знаем доколко дисциплинирани са неговите хора.
— Няма как да разберем, преди да отидем там.
— Между другото, двамата от НАТО са долу в моя офис. Пристигнаха със самолет от Брюксел в три часа. Имат фалшиви паспорти и документи на служители във въздухоплавателна компания.
— Чудесно — каза Латъм. — Такива обикалят из цяла Европа.
— Необходимо ли е това? — попита Карин.
— Необходимо е, госпожа. Истинските им имена биха разкрили, че са участвали в операцията „Пустинна буря“. И двамата са много сръчни в използването на ножове и гароти.
— Искаш да кажеш, че са убийци?
— Само когато се наложи, Карин. Честно казано, те са приятни младежи, дори малко срамежливи, обучени да реагират бързо в определени ситуации.
— И двамата ли говорят френски и немски? — попита Де Врийс.
— Да, отлично. Първият е капитан Кристиан Диц, трийсет и двегодишен, завършил Университета Денисън, армейски офицер. Родителите му са германци, баба му и дядо му са били членове на немската нелегална съпротива по време на Третия Райх. Баща му и майка му са изпратени в САЩ още като деца.
— А другият? — попита Дру.
— Лейтенант Антъни, Джералд Антъни. Той е по-интересен — каза полковникът. — Изучавал е френска и германска литература, преподавал е в малък колеж в Пенсилвания, където е подготвял доктората си. След това изведнъж решил, че — по негови собствени думи — не приема политиката на колежа. Мислех да ги поканя тук. Трябва да се опознаем.
— Това е добра идея, Стенли — отвърна Карин. — Ще поръчам ордьоври и кафе, може би някакъв алкохол?
— Не — възрази Дру. — Никакви ордьоври или кафе, а най-вече — никакъв алкохол! Това е военна операция, нека се държим както подобава.
— Прав е, млада госпожо. Сега не е време за неофициални вечери; първо трябва да видим как се справят.
Де Врийс го изгледа въпросително.
— Нека се качат, Стенли — предложи Дру.
Въпреки ниския си ръст капитан Кристиан Диц приличаше на слязъл от плакат на „Хитлерюгенд“. Рус, синеок, атлетичен, той се държеше като опитен командос. Лейтенант Джералд Антъни беше също толкова мускулест, но много по-висок, строен, тъмнокос. По лицата и на двамата нямаше никаква злоба, в очите им липсваше всякаква враждебност. Както бе казал Витковски, те бяха направо срамежливи и не обичаха да говорят за заслугите си.
— Прочетохте доклада за Траупман — започна Дру. — Някакви предложения?
— Най-добре е в ресторант — каза лейтенант Антъни.
— По реката — почти едновременно се обади и капитан Диц. — Предлагам да го изчакаме в Нюрнберг и да тръгнем след него към Бон.
— Защо в ресторант? — обърна се Карин към Антъни.
— Лесно е да се отвлече вниманието… Можем да предизвикаме пожар или да елиминираме охраната, като сложим успокоителни във водата или храната им. Но мисля, че пожарът би свършил повече работа — толкова е лесно с тези фламбирани ястия! Разливаш соса и всичко пламва — за кратко, но все пак може да се отвлече вниманието на хората и ние да заловим обекта.
— А какво мислите за реката? — попита Витковски.
— Добре е да се действа под водата, извън обсега на камерите, преди лодката да доближи брега. След това се качваме и офейкваме.
— Почакайте — заговори Дру. — Лейтенант, защо смятате, че ресторантът е по-подходящ от реката?
— Първо, защото се пести време; освен това, под водата има много по-големи възможности да се сгреши, господине. Видимостта е лоша, може да не улучим камерите — достатъчно е да пропуснем и една. Хеликоптерът има мощни прожектори, а моторната лодка се забелязва лесно. Мисля, че врагът би предпочел да убие обекта, отколкото да го остави жив в ръцете ни.
— Добър аргумент — отбеляза полковникът. — А вие, капитане, какво имате против ресторанта?
— Там също има много възможности за грешки, господине — каза Диц. — Паникьосаната тълпа няма да попречи на охранителния отряд. Веднага щом пламне огънят, те ще се втурнат към обекта, за да го предпазят, а не можем и да ги упоим, защото те не седят на околните маси. Не се знае дали ще ги познаем.
— Значи не сте съгласен с колегата си — каза Карин.
— Не ни е за пръв път, госпожо. Обикновено се споразумяваме.
— Имате чудесна идея! — намеси се Латъм. — Защо не пийнем по едно?
— Мисля, че ти каза…
— Забравете какво съм казал, госпожо Де Врийс.
Петимата членове на операцията отлетяха за Нюрнберг с три различни полета — Дру с лейтенант Антъни, Карин — с капитан Диц, а Витковски — сам. Клод Моро беше уредил нещата така, че Латъм и Де Врийс да бъдат настанени в съседни стаи в един и същ хотел. Витковски, Антъни и Диц бяха настанени в различни хотели из града. Трябваше да се срещнат на следващата сутрин в градската библиотека на Нюрнберг, при рафтовете с историческа литература за града. Представиха се като трима кандидати на науките, пристигнали заедно с един професор от Колумбийския университет в Ню Йорк и екскурзоводка- германка. Придружиха ги до залата за конференции, без да им поискат документи — агентите на Моро се бяха погрижили за това.
— Не знаех колко красив е този град! — възкликна Джералд Антъни, единственият кандидат на науките измежду тях. — Тази сутрин станах рано и излязох на разходка. Стените са от XI век, кралският дворец и Картузианският манастир са средновековни.
— Изучавал сте немско изкуство, а не знаете кое е родното място на Ханс Закс и Албрехт Дюрер? — попита Карин, когато седнаха около солидната кръгла маса.
— Е, Закс е музикант и драматург, а Дюрер — художник. Аз се бях концентрирал върху германската литература…
— Хей, академици, може ли за момент? — прекъсна ги Латъм. Витковски се разсмя. — Имаме и по-важни неща за обсъждане.
— Извинявай, Дру — каза Карин. — Просто толкова ми е приятно да говоря за… Няма значение.
— Кой ще говори пръв? — попита Дру.
— Аз също станах рано тази сутрин — започна капитан Диц. — Но тъй като не съм естет, отидох да разгледам дома на Траупман. В доклада на „Дьозием“ всичко е записано абсолютно точно. Охраната обикаля около сградата като глутница вълци. Няма начин да се проникне вътре незабелязано.
— Не сме и мислили, че можем да го заловим в апартамента му — каза полковникът. — Хората на „Дьозием“ тук наблюдават дома му. Ще ни информират, когато реши да излезе. Един от тях след малко ще дойде. Изгубили сте си времето, капитане.
— Не бих казал, сър. Един от охраната обича да си пийва. Когато не го наблюдават, пие от една плоска
