бутилка. Друг непрекъснато се чеше — може би има някаква алергия.
— Какво предлагате? — попита Де Врийс.
— Имам няколко предложения, мадам. Можем да заловим единия от тях и да го поразпитаме.
— Интересува ме как Траупман се качва в лимузината си, когато отива в болницата, и как слиза от нея — каза Дру. — Дали използва подземен паркинг? Все трябва да излезе навън, макар и за кратко. Можем да използваме това.
— Краткото време може да ни подведе, господине — възрази лейтенант Антъни. — Вероятно охраната е предвидила всичко.
— Имаме арбалети и заглушители, а освен това не бива да подценяваме момента на изненада — каза Латъм.
— Да, но не улучим ли, ще провалим операцията веднъж завинаги — намеси се Витковски. — Имаме възможност за един единствен опит; провалим ли се, ще намерят начин да скрият Траупман вдън земя. Затова трябва да проучим всичко и да изберем най-добрата възможност.
Изведнъж от сакото на Витковски долетя тих бръмчащ звук. Той бръкна и извади малък телефон, който му бяха предоставили от германския клон на „Дьозием“.
— Да?
— Извинете, че закъснях за закуската — обади се глас със силен френски акцент. — След няколко минути ще бъда при вас.
Полковникът се обърна към останалите на масата.
— След минута-две ще дойде един от хората на Моро. Карин, имате ли нещо против да отидете на пропуска и да го изчакате?
— За кого да питам?
— За Аренд — професор, хоноруван преподавател в Нюрнбергския университет.
Де Врийс стана от стола си, отвори вратата и излезе. След малко се върна, придружена от човек с вид на средностатистически германски данъкоплатец — среден на ръст, облечен в спретнат костюм от средно скъп магазин. Всичко в него беше обикновено, невзрачно, което означаваше, че е извънредно добър агент.
— Не е нужно да се представяме един на друг, господа — каза той усмихнат. — С тези фалшиви самоличности всичко е толкова объркано, нали? За удобство можете да ме наричате просто Карл — много разпространено име.
— Седнете, Карл — каза Дру и му посочи един свободен стол.
— Надявам се да ви бъда полезен. Задачата ви е изключително трудна.
— Имаме компетентни помощници — каза Витковски. — Можете ли да добавите нещо във връзка с доклада?
— Ще започна с това, което открихме, след като вече бяхме изпратили доклада в Париж. Траупман ръководи личните си сделки от офиса на председателя на болничното настоятелство — извънредно богат човек с връзки в правителството и обществото.
— Това е малко странно — забеляза Джералд Антъни.
— Не, Джери — възрази Кристиан Диц. — Това е съвсем по германски.
— Точно така — кимна мъжът, представил се като Карл . — И тъй като всичко е документирано — съвсем по германски — ние вербувахме един чиновник от болницата, който да ни съобщава за действията на Траупман.
— Не е ли опасно?
— Той смята, че работи за полицията.
— Вашите хора са безупречни — отбеляза Диц.
— Траупман е резервирал маса за шестима в ресторант-градина „Гартенхоф“ за осем и половина тази вечер.
— Да видим какво ще стане — обади се Антъни.
— От друга страна, нашият човек от летището ни информира, че Траупман е поръчал да му приготвят самолета за утре за пет часа следобед. Иска да лети за Бон.
— За неонацистка среща на Рейн? Не е ли по-добре по вода? — попита Диц.
— Имаме две възможности — твърдо каза Латъм. — В ресторанта тази вечер и утре на Рейн. Какво ще кажеш, Карин?
— И двете са еднакво опасни. Дано имаме късмет, приятели!
На летището северно от Лейкънхийт в окосените ливади на Кент стояха два огромни ремонтирани глайдера „Месершмит“ МЕ 323. Операция „Водна мълния“ щеше да започне след седемдесет и два часа.
На брега между резервоара Дейлкарлая и река Потомак стояха още два големи глайдера МЕ 323. Огромният резервоар, който се пълнеше от изобилните подземни води, снабдяваше с вода цял Арлингтън, Фолс Чърч, Джорджтаун и федералния окръг Колумбия, включително гетата и дори Белия дом. В определен момент два реактивни самолета „Тъндърбърд“ щяха да се снишат с минимална скорост, да закачат с куки двойните полюсни жици и да вдигнат глайдерите във въздуха. За това щяха да помогнат и ракетите под крилата на глайдерите, които можеха сами да се задействат и да се отделят, като се активират в момента на излитането. Всичко беше проверено и изпробвано в полетата на Матмах, Германия, където се намираше новата щабквартира на Братството. До началото на операцията оставаха седемдесет и два часа.
На малко повече от четирийсет километра южно от Париж в полетата на Бове се помещаваха водоизточниците, които снабдяваха централните райони на града: там живееха много от членовете на правителството, там се намираше „Ке д’Орсе“, президентският дворец, казармите на охраната и още много други департаменти и организации. На около двайсет километра източно от резервоарите имаше равно поле — обширно пространство, сред което бяха пръснати три частни летища за богати хора, които презираха неудобствата на летищата „Орли“ и „Дьо Гол“. По-нататък се виждаха два големи, наскоро боядисани глайдера. На любопитните се обясняваше, че тези глайдери принадлежат на кралското семейство на Саудитска Арабия. Никой не се интересуваше от останалото. Всеки момент се очакваше да пристигнат няколко реактивни самолети, които трябваше да ги вдигнат във въздуха, за да отпътуват за Риад. От контролната кула се обадиха, че това ще стане след около седемдесет и два часа.
Ресторантът-градина „Гартенхоф“ съществуваше от времето на изящните струнни квартети, озвучавали изискани вечери, поднасяни от келнери в чисто бели ръкавици. Това бе истинска градина, обилно украсена с цветя в саксии, която се извисяваше на тераса високо над старинните улици на Нюрнберг.
Лейтенант Джералд Антъни беше вбесен. Беше подготвил всичко за избухването на внезапния пожар, който да отвлече вниманието на клиентите и най-вече на охраната. Но топлият бриз, който полъхваше на откритата тераса, беше много опасен и можеше да провали плана. Стъклени глобуси предпазваха пламъка на свещите. Имаше вероятност огънят да се разпространи из претъпкания ресторант и да нарани невинни хора. А и паниката, причинена от подобен пожар, можеше да им направи лоша услуга: истеричните тълпи щяха да блокират единствения изход.
Всички участници в операцията внимателно огледаха Ханс Траупман и неговата компания. Видният хирург беше слаб, среден на ръст мъж, който оживено жестикулираше и придружаваше жестовете си с неочаквани гримаси. Не беше привлекателен, но отговаряше на всички представи за щедър домакин — редките му паузи будеха мълчаливо уважение сред неговите слушатели.
С лице, променено от очилата с дебели рогови рамки, грима и мустаците, Латъм гледаше към Карин — също толкова неузнаваема на слабата светлина от свещите: бледа, без никакъв грим, с коса, силно опъната назад в старомоден кок. Тя не отвърна на погледа му. Изглеждаше хипнотизирана от нещо на масата на Траупман.
Лейтенант Антъни се спогледа с Дру и полковник Витковски и незабележимо кимна с глава. Останалите му отвърнаха със същото. Карин де Врийс изведнъж заговори на немски с безгрижен тон, което никак не й
