Витковски отново преведе.
— Това е глупаво, всички ще умрем! — рязко възрази тя. — Не познавате това място! Тук живеят най- богатите хора в Нюрнберг и поради честите отвличания напоследък всеки трябва лично да информира охраната, че излиза.
— Аз ще се обадя вместо Траупман, какво толкова? Всъщност той къде е?
— В спалнята, спи. Той е стар, виното лесно го уморява, особено когато е смесено с нещо друго. Но вие наистина не разбирате! В цяла Европа богатите пътуват с охрана в бронирани автомобили. Вие сте луди, ако смятате, че можете да излезете с доктора.
— Ще го упоим.
— Преди да напусне сградата, трябва да се извика лимузината му от гаража, а само личната му охрана знае шифъра…
— Шифъра?
— Автомобилите също се крадат.
— За какво говорите, по дяволите? Престанете с този немски!
— Този път ни прецакаха — каза полковникът. — В доклада на „Дьозием“ липсват някои детайли за бронираните коли, които паркират под навеса, и за шифъра на заключването им в гаража.
— В тази проклета страна живеят само параноици!
— Найн, майн хер — намеси се момичето. — Разбирам малко от това, което казвате. Това се отнася само за богатите. Страх ги е.
— А нацистите страхуват ли се от някого, госпожице?
— Те са боклук, господине! Никой приличен човек не ги поддържа.
— А какъв е според вас Траупман, по дяволите!
— Лош човек.
— Той е нацист!
Младата жена се отдръпна и поклати глава.
— Аз… не знам такова нещо. Неговите приятели от болницата… те са толкова знаменити!
— Той е един от водачите на движението и тъкмо затова ни е нужен — обясни Витковски на немски.
— Ето ви видеокасетите — това е всичко, което ви обещах. Но сега трябва да ми дадете възможност да напусна Германия, защото ще стана мишена за нацистките свине!
— Ние изпълняваме обещанията си, госпожице.
Полковникът се обърна към Латъм:
— Да се махаме оттук, момче. Не можем да изведем копелето, без да провалим цялата операция. След час ще отлетим със самолет на „Дьозием“ за Бон и там ще го изчакаме.
— Мислиш ли, че утре ще замине за Бон? — попита Дру.
— Няма избор. Хората от охраната на Траупман бяха упоени. След двайсет-трийсет минути ще дойдат да проверят апартамента.
— И ще намерят Траупман заспал. А видеокасетите, Стан?
Витковски се обърна към младата жена. Тя отвори чантата си и извади един ключ.
— Това е единият от двата ключа за стоманената каса, в която са останалите видеокасети. Другият се пази в Нюрнбергската Национална банка.
— Ще се сети ли да го потърси?
— Не вярвам. Държи го във второто чекмедже на шкафа, под бельото.
— Вие вземате наркотици, нали?
— Така е. Имам достатъчно, за да изкарам още три дни, а след това смятам да замина за Америка и да се лекувам. Станах наркоманка не по собствено желание. Много други момичета от Източен Берлин станаха скъпи „компаньонки“ на висши правителствени чиновници, а наред с това и наркоманки.
— Да тръгваме, господин полковник — каза Латъм. — Ще опитаме на Рейн.
Хората от охраната един по един се събраха пред вратата на Траупман. Всеки имаше своя версия за случилото се, но всъщност никой не знаеше какво точно е станало. Никой не бе сериозно наранен.
— По-добре да влезем и да видим дали всичко е наред.
— Никой не е влизал вътре! — запротестира човекът, който стоеше на входа на апартамента. — Алармената система предупреждава дори полицията!
— И все пак ни нападнаха и ни упоиха.
— Трябва да влезем вътре, за да разберем дали няма да ни се наложи незабавно да напуснем Нюрнберг.
— Ще изключа алармената система и ще отворя вратата.
— Ти влез пръв.
След четири минути тримата се върнаха в коридора.
— Не знам какво да мисля — каза най-едрият от тях. — Докторът спи, всичко е наред, документите са си по местата.
— Младата жена я няма.
— Мислиш ли, че…
— Сигурен съм. Опитах се да намекна на доктора, че тя не е за него. Живее с някакъв избухлив полицай…
— Може би е направила всичко с негова помощ — предположи човекът от коридора, седна на бюрото и вдигна една от слушалките на таблото. — Сега ще разберем. Ще се обадим у тях.
Той набра номера, но след минута затвори телефона.
— Няма никой. Или са извън града, или са отишли някъде да си създават алиби.
— За какво? — попита друг.
— Не знам.
— Никой нищо не знае… Докторът е добре, тя си е тръгнала. Всичко е наред, нали така?
— Мисля, че и хер Траупман не би желал на сутринта да вижда тази жена.
— Значи нищо не се е случило.
Прожекторите край доковете на пристанището в Бон светеха ослепително. Те щяха да угаснат и да остане само един, щом малката моторница тръгнеше по реката. На половин миля по-нататък, в мрака стоеше друга лодка. Носът и палубата й бяха боядисани в зелено, моторът й беше угаснал и тя се люлееше, поклащана от речното течение. В нея седяха хора във водолазни костюми, на гърбовете им имаше кислородни балони. Бяха шестима — шестият човек бе капитан, нает от „Дьозием“. Петимата се готвеха да скочат във водата.
— Мисля, че имам по-голям опит от вас с водолазната екипировка, господин Латъм — каза Карин де Врийс.
— Не бих казал. Аз се обучавах в института „Скрипс“ в Сан Диего, а той е най-добрият в тази област.
— А ние с Фредерик се обучавахме на Черно море като спортуващо младо семейство. Мисля, че Стенли може да си припомни тренировките.
— Помня, млада госпожо. Ние финансирахме операцията… Фреди де Врийс правеше подводни снимки на съветски плавателни съдове край Севастопол — отвърна Витковски.
— Поне една трета от снимките направих аз — дръзко го поправи Карин.
— Добре — примирително каза Латъм.
— Ето, Диц идва.
Капитанът се приближи и се хвана за лодката.
— Обсъдих плана на действие с нашия шкипер. Той смята, че всичко е наред.
