— Глупости, това се учи още от бойскаутите и се знае от всеки инженер, който работи за правителството.
— А какво ще кажеш за придвижване по въздуха?
— Абсолютно невъзможно. Трябва да разполагат с поне две ескадрили нисколетящи товарни самолети. По всяка вероятност ще се разбият един в друг, но дори и да не стане това, ще се чуе ужасно бръмчене, а да не говорим, че ще бъдат засечени от радарите.
— Значи отхвърляш този вид саботаж, така ли?
— Дру, знаеш по-добре от мен, че различните мнения са най-важното условие за успех в нашата работа.
— Това копеле вече е измислило как да го направи.
— Тогава най-добре да се залавяме за работа, нали така? Ще поддържам връзка с МИ-5 и „Ке д’Орсе“. Ти ще се заемеш с установяване самоличността на всички от събранието на Рейн. Действай съгласувано с Клод, МИ-6 и немското разузнаване. До утре трябва да сме арестували всички тези фанатици! И проучи първо чужденците; не ги оставяй да напуснат страната.
През следващите двайсет и един часа правителствените компютри се трудиха бясно, като изпращаха отделни снимки до разузнавателните служби в Германия, Франция, Англия и Америка. От трийсет и шестимата мъже, присъствали на събранието, седемнайсет бяха немци, имаше седем американци, четирима британци и петима французи; имаше и трима неидентифицирани, които вероятно вече си бяха купили билети за някой от международните полети. Всички бяха тайно арестувани и задържани в изолирани затворнически килии без възможност за контакт с когото и да било. Не им дадоха обяснения, не им позволиха да се обадят по телефона. Ако човекът беше по-известен, семейството му биваше уведомено за внезапно делово пътуване или удължаване на конференцията. Само Гюнтер Ягер бе оставен на мира. Далеч от събитията през последните двайсет и един часа, той се намираше сред най-довереното си обкръжение в скромния си парк на бреговете на Рейн. Така решиха командванията на всички страни. Никой от арестуваните неонацисти не можеше да съобщи каквито и да било подробности относно операцията „Водна мълния“. Стратегиите, които те предложиха с надежда за по-добро отношение и снизходителност, бяха изключително непрактични и очевидно неверни. Дори истерикът Ханс Траупман, на когото бяха показани видеозаписи на сексуалните му преживявания, не можа да разкаже нищо съществено.
— Мислите ли, че бих скрил нещо от вас? Боже мой, та аз съм хирург и мога да разбера кога една операция ще се провали. С нас е свършено!
Само Гюнтер Ягер знаеше отговорите. С това се съгласиха и специалистите-психиатри:
— Състоянието му е маниакално-депресивно, контролирана параноя, което означава, че постоянно живее на ръба. Един тласък — и той ще падне в бездната на пълната лудост.
Всеки опит за контакт с новия Фюрер се контролираше: телефони, радиовълни, пощенски пратки. Агенти с мощна електронна подслушвателна апаратура стояха в храстите и по дърветата — подслушваше се всеки инч пространство около къщата край реката. Всички чакаха Ягер да се свърже с някого и да каже нещо, което да им даде ключа към операция „Водна мълния“. Но нищо не ставаше, а часовете минаваха. Лондон, Париж и Вашингтон бяха под обсада. Взводове въоръжени войници патрулираха и претърсваха всеки фут от съответните райони; тръбите, които водеха към резервоарите, бяха блокирани; бяха съоръжени други тръби по заобиколни маршрути. В тухлената водна кула във Вашингтон операционните и охранителни системи бяха поверени на експерти от армейския инженерен корпус.
В Бон — тъй като нямаше доказателства, че „Водна мълния“ ще засегне града — правителството беше предоставило всички ресурси на разположение на съюзниците, станали сега техни съюзници, защото никой на земята не искаше нацизмът да се възроди, а най-малко — управляващите кръгове в Германия.
В критичните часове на нощта, определена за „Водна мълния“, камиони, които на пръв поглед превозваха всичко — от лен до кухненско оборудване — караха бавно, без да се набиват на очи, към местата за паркиране около Бундестага. В тези камиони бяха складирани варели с гориво с високооктаново число, свързани с помпи, достатъчни, за да залеят цяло футболно игрище. Гюнтер Ягер не можа да устои на изкушението — това бе лично негова идея, която той не бе споделил с никого, освен с дисциплинираните си съратници — те трябваше да осъществят начинанието. Щяха да подпалят Бундестага и да го изгорят до основи.
„Повторение на историята с Райхстага!“ — бе записал Ягер в личния си дневник.
— Доникъде не сме стигнали! — възкликна Карин.
Двамата с Латъм седяха в апартамента си в хотел „Кьонингсхоф“. В Бон беше един часът сутринта; Витковски и двамата командоси спяха в другите стаи, изтощени от почти двудневното бодърстване.
Латъм чувстваше, че клепачите му тежат като олово — едва държеше очите си отворени.
— Всички се съгласихме, че ако до шест часа сутринта нищо не се случи, ще го арестуваме и ще го разпитаме.
— Няма да има разпит, Дру! Фреди никъде не отиваше без подръчни средства, с които да се самоубие, ако бъде заловен! Винаги казваше, че това не е героизъм, а просто страх от мъчения. Предпочиташе да избегне болката… Затова не повярвах на информацията от ЩАЗИ.
— За капсула с цианкалий в яката ли ми говориш?
— Брат ти Хари носеше у себе си същото.
— Никога не би го използвал.
— Залогът е голям, Дру.
Латъм бавно се наклони към облегалката на канапето. Той спеше.
— Има и друг начин да го спрем — прошепна Де Врийс, влезе в спалнята, взе едно одеяло и се върна да завие Латъм. След това отново влезе в спалнята и вдигна телефонната слушалка.
Телефонният звън смути Дру. Той се пресегна за слушалката и падна от канапето. След това несигурно се изправи. Телефонът престана да звъни и след половин минута от спалнята изскочи Витковски — беше полуоблечен.
— По дяволите! — изкрещя полковникът.
— Какво има? — попита Латъм и разтърси глава.
— Тръгнала е след Де Врийс — сама!
— Какво?
— Карин е използвала нашите кодове и е минала през охраната на Ягер!
— Кога?
— Преди няколко минути. Обади се служителят от охраната.
— Да се махаме оттук! Къде е оръжието? Беше тук, на масата. Боже, тя го е взела!
— Сложи си дъждобрана. Вали от един час.
— Колата на немското разузнаване пътува за насам — докладва капитан Диц, който изскочи от вратата на третата спалня, следван от лейтенанта. Двамата бяха напълно облечени, с пистолети в кобурите. — Да побързаме, можем да стигнем за двайсет минути!
— Обадете се на шефа на охраната и му наредете да я спрат или да тръгнат след нея! — възкликна лейтенант Антъни.
— Не! — изрева Витковски. — Ягер ще побеснее, ако го притиснат, и ще убие всички! Не чухте ли какво казаха психиатрите? По-добре да е сама, докато ние отидем да й помогнем.
— Дайте ми пистолет — каза Дру.
