принудиха родителите ти да живеят в мизерия, докато накрая отнеха живота им?
— Много неща научих, откакто ти ме изостави…
— Аз? Аз ли съм те изоставила?
— Отмених екзекуцията си с диаманти, с всички диаманти, които бях оставил в Амстердам. Но след като Стената падна, никой нямаше нужда от мен. На кого щеше да потрябва един таен агент, който вече няма кого да шпионира? Какво щеше да стане с моя живот? С огромните сметки, лимузини, скъпи курорти? Помниш ли курорта на Черно море, Севастопол? Боже мой, така се забавлявахме, а аз имах на разположение двеста хиляди американски долара за операцията!
— Какво ще кажеш за каузата, Фредерик?
— Отдадох й се с цялото си същество. Отначало други пишеха речите ми. А сега ги пиша сам — малки героични симфонии, които изправят публиката на крака; те ме почитат, обожават ме, а аз ги водя към екзалтация!
— Как започна всичко… Фреди?
— „Фреди“? Така е по-добре. Наистина ли искаш да знаеш?
— Кога не съм се интересувала от теб?
— Да, беше чудесно, но през повечето време ти се държеше като развратница.
— Какво? — Карин изведнъж понижи глас. — Съжалявам, Фреди, наистина съжалявам. Ти замина за Източен Берлин и повече не чухме нищо за теб. Накрая разбрахме, че са те екзекутирали.
— Знаеш ли, лично написах рапорта. Беше сензационен, нали? В Източен Берлин започна всичко. Някои хора в ЩАЗИ имаха връзки с Мюнхен, с един генерал от неонацисткото движение. Те оцениха моите способности — прекалено дълго ги бях правил на глупаци. След като ме освободиха благодарение на моите диаманти, няколко души дойдоха при мен и ми казаха, че имат нещо предвид за мен. Източна Германия беше в упадък, целият Съветски съюз беше в упадък — всички знаеха това. Отидохме със самолет до Мюнхен и там се срещнах с този генерал — Фон Шнабе. Беше интересен човек, но дълбоко в себе си беше педант и безчувствен бюрократ. Не можеше да бъде водач. Затова пък имаше концепция, която можеше да се осъществи и да промени облика на Германия.
— Да промени облика на Германия? — недоверчиво повтори Карин. — Как би могъл един никому неизвестен генерал, участник в това глупаво движение, да постигне подобно нещо?
— Като проникне в Бундестага, а за това проникване аз знаех прекалено много.
— Не отговори на въпроса ми… Фреди.
— Някога живяхме щастливо заедно — гласът на Ягер се сливаше с шума на дъжда, който барабанеше по покрива и прозорците. — Ще отговоря на твоя въпрос. За проникването в Бундестага просто трябваше да се намерят подходящи хора. Генералът и Ханс Траупман ги търсеха из цялата страна — способни хора, но неоценени. Преместваха ги в по-незначителни икономически райони и организираха кампаниите им по- добре, отколкото техните опоненти успяваха да го направят. Знаеш ли, че в момента в Бундестага има повече от сто наши привърженици?
— И ти беше един от тези хора?…
— Аз бях най-добрият, скъпа. Дадоха ми име, биография, нов живот. Станах Гюнтер Ягер, свещеник в малко селце в Кухорст, когото църковното настоятелство премести в Щраслах край Мюнхен. Бях отлъчен от църквата, защото се борех за „лишената от граждански права“ средна класа, която представлява гръбнакът на нацията. Получих място в местния Ландестаг и като провеждах кампанията си, Ханс Траупман ме наблюдаваше. Накрая взе решение — аз бях човекът, от когото движението се нуждаеше. Фантастично! Станах император, крал — този, който диктува правилата — Фюрер на Четвъртия Райх!
— И това ти харесва, така ли?
— Защо не? Това е същото, с което се занимавах и в миналото. Преследвах враговете, прониквах в лагера им, държах речи, за да спечеля доверието на „съратниците“ си, участвах в приеми и симпозиуми — всичко това беше само подготовка за най-голямото ми постижение!
— Някога ти смяташе тези хора за свои врагове.
— Сега не смятам така. Те са прави. Светът се е променил и е станал по-лош. Дори комунистите бяха по-добри от днешните хора. Когато една силна държава остане без дисциплина, тя се превръща в сбирщина от глупаци, които се избиват един друг като зверовете в джунглата. Ние ще премахнем зверовете и ще преструктурираме държавата, ще издигнем тези, които й служат най-предано. Наближава зората на нашия нов ден!
— Хората никога няма да забравят жестокостта на нацизма, Фреди!
— Може би, но и това ще премине, когато светът стане свидетел на резултатите — чиста държава, управлявана от силни хора. Демокрациите се борят за все по-големи права, но нямат повече право да грешат! Бог да пази американците — те не разбират, че тяхната Конституция утвърждава това, което е било преди двеста години. Наистина, ако собствениците на земя са се издигнали благодарение на собствените си усилия, те имат право да гласуват.
— Говориш за аграрното общество, нали? Изненадвам се, че го знаеш — историята никога не е била от силните ти страни, скъпи.
— Всичко се промени! Всички лавици тук са пълни с книги и всеки ден пристигат нови. Чета по пет-шест на седмица.
— Позволи ми да ги видя, позволи ми да видя и теб, Фреди!
— След малко, скъпа, след малко. Има нещо хубаво в тъмнината — не искам да те виждам сега, предпочитам да си спомням каква беше преди. Красива, жизнена — толкова се гордееше с мен, твоя съпруг! Издаваше ми тайни от НАТО — отчасти на това дължа живота си.
— Ти беше на страната на НАТО.
— Но сега съм на вярната страна. Би ли ми помогнала сега?
— Зависи, скъпи. Много си убедителен. Толкова съм развълнувана от думите ти! Винаги си бил изключителен — дори хората, които се разочароваха от теб, казваха колко много…
— Говориш за моя приятел… моя бивш приятел Хари Латъм, който сега е твой любовник!
— Грешиш, Фреди, Хари Латъм не ми е любовник.
— Лъжеш! Винаги се е възхищавал от теб, чакаше ти да се заинтересуваш от него.
— Прекалено дълго сме живели заедно — знаеш кога казвам истината. Чувал си ме да изричам стотици лъжи в твоя полза… Хари Латъм не ми е любовник.
— Кой е твоят любовник?
— Този, който се представя за Хари.
— Защо?
— Защото ти искаше да убият твоя приятел Хари. Как можа да постъпиш така, Фредерик? Хари те обичаше като… като брат.
— Той разкри нашата главна квартира в Алпите — спокойно каза Ягер. — Хари е част от един експеримент. Нямах друг избор — трябваше да се съглася.
— Какъв експеримент?
— Медицински. Така и не разбрах за какво става дума. Траупман беше много ентусиазиран, а не можех да тръгна срещу него. Той беше моят наставник, човекът, който ме издигна.
— Ти си новият Адолф Хитлер, така ли?
— Прочетох няколко пъти „Майн Кампф“ и всички биографии, които успях да намеря. Нямаш представа колко си приличат нашите съдби!
— Това е лудост!
— Нищо подобно.
— Ако всичко това се осъществи, хиляди хора ще загинат!
— Да, така е, но това бързо ще отмине, ще се забрави и светът ще стане много по-добър. Няма да има войни; нашият прогрес ще бъде сигурен — дори вече е започнал. За няколко месеца ще сменим правителствата, ще създадем нови закони, които да дават предимство на силните и чистите, а в рамките на няколко години цялата безполезна, долнопробна маса — утайката на обществото — ще бъде пометена завинаги.
— Не е нужно да ми държиш речи, Фреди.
— Но това е така! Не виждаш ли?
