След като се представи за човек от петчленната група N-2 и след като кодовото й име бе проверено и потвърдено от служителя на немското разузнаване, който отговаряше за целия екип около къщата на Ягер, Карин де Врийс бе информирана за положението и получи конкретни инструкции.
— В района са разположени девет човека с необходимата апаратура. Облечени са в маскировъчни костюми и стоят сред храстите, няколко души са се качили по дърветата. Въпреки извънредното неудобство, дъждът е предимство за нас. Двата поста на Гюнтер Ягер са разположени на двайсет и пет метра зад бараката за лодки. В тази ситуация е изключително важно да не ви забележат, затова ще ви дам следния съвет. Тръгнете по старата пътека. Ще стигнете до игрище за крикет. На отсрещната страна има голям разклонен бор; там се е настанил един от моите хора, който наблюдава бараката. В ръката си ще държи фенерче; ако светне два пъти, това означава, че постът се разхожда наоколо; ако светне три пъти — всичко е чисто. Тогава можете да прекосите игрището. От другата страна има пътека, която завива наляво. След около четирийсет крачки има много остър завой. Ще погледнете надясно — там стои друг човек, който също ще ви светне с фенерче. Той наблюдава страничната врата, която е точно в края на пътеката — ще я видите.
— Страничната врата?
— Там живее Ягер — продължи служителят от немското разузнаване. — Има спалня, баня, кабинет и пристройка към северната стена. В нея има малка капела с олтар. Казват, че там прекарва часове в размисли. Тази врата е личният му вход — тя е най-близо до речния бряг и никой друг няма право да я ползва. Фронталната врата се намира много по-нататък — наляво, използват я посетителите и пазачите.
— С други думи, неговият вход е напълно отделен от останалата част на къщата.
— Да. Господин Моро ме откри, след като му се обадихте в Париж, и заедно изработихме плана за придвижване дотам с минимален риск.
— Какво ви каза той?
— Че познавате Гюнтер Ягер от години и че сте отлично обучен стратег, че можете да постигнете неща, които другите не биха могли. Освен това спомена, че ще бъдете въоръжена и ще можете сама да се защитите.
— Надявам се да се окаже прав — тихо каза Карин.
— Вашите шефове одобряват тактиката ви, нали? — втренчи се в нея немският агент.
— Разбира се, в противен случай Моро не би ви се обадил лично.
— Така е… Дъждобранът ви е прогизнал. Не мога да ви предложа друг, но имам чадър. Заповядайте.
— Благодаря ви, много съм ви задължена. Имате ли връзка с вашите служители?
— Да, но не мога да ви позволя да се свържете с тях. Много е рисковано.
— Разбирам. В такъв случай само им кажете, че тръгвам.
— Бъдете много внимателна, госпожо. Можем да ви отведем до вратата, но нищо повече не можем да направим.
— Знам.
Карин отвори чадъра и тръгна през дъжда по покритата с плочки пътека. Тя вдигна глава и погледна изпод периферията на ленената си шапка към огромния бор и другите дървета от отсрещната страна. Изведнъж светна фенерче. Два пъти! Охраната патрулираше из района. Карин се наведе, като продължаваше да се взира в мокрия мрак. Не след дълго се появи друг сигнал: светнаха три пъти. Пътят беше чист.
Тя тичешком прекоси игрището, обувките й потъваха във високата мокра трева. Накрая стигна до втората пътека. Без да се колебае, Карин продължи по нея. Отброи четирийсет крачки и потърси с очи острия завой, но го забеляза прекалено късно и скочи право в листака. Не можеше да види пътя. Тя с усилие се изправи на крака и вдигна чадъра — беше счупен. Погледна надясно, както я бяха инструктирали. Там нямаше нищо: беше тъмно и валеше дъжд. Карин не смееше да помръдне, преди да види сигнала. Накрая се появи: три светвания. Тя бавно и предпазливо тръгна по пътеката. В далечния ляв край на къщата се виждаше светлина: навсякъде другаде беше тъмно.
Сградата беше много голяма; имаше само един етаж. Служителят от немското разузнаване й беше казал, че има една пристройка и че тук живее само Гюнтер Ягер. Но пристройка беше направена и отдясно — достатъчна за две, три или четири допълнителни стаи за прислугата. Централният вход наистина беше много по-наляво, в края на покрита с чакъл пътека, асиметричен — според сегашната мода — и отдалечен от квартирата на Ягер. Пред нея се намираше страничната врата; в малкото преддверие се виждаше червена светлина. Карин пое дълбоко дъх, като се надяваше да успокои ударите на сърцето си, извади автоматичния пистолет на Дру от джоба на дъждобрана и тръгна през тревата към червената светлина. Някой трябваше да умре — или тя, или той. Това беше краят на техния брак. Но първо трябваше да разкрие плана на Фредерик де Врийс — най-блестящият от всички агенти-провокатори, измислил операция „Водна мълния“, за да парализира Лондон, Париж и Вашингтон.
Карин се приближи към малкото преддверие; дъждовните капки силно барабаняха по покрива. Внезапно я обзе страх, почувства се объркана. Вратата беше леко открехната, а зад нея се виждаше черен мрак. Тя стисна здраво пистолета на Латъм и блъсна вратата. Влезе.
— Знаех, че ще дойдеш, скъпа моя — чу се глас, който отекна в невидимите стени. — Затвори вратата, ако обичаш.
— Фредерик!
— Винаги си ме наричала „Фредерик“, когато си била ядосана. Сега ядосана ли си?
— Къде си?
— По-добре да говорим на тъмно — поне на първо време.
— Откъде знаеше, че ще дойда?
— Разбрах го, още когато ти и любовникът ти отлетяхте за Бон.
— В такъв случай ти е известно, че знаят кой си…
— Това няма никакво значение — рязко я прекъсна Де Врийс-Ягер. — Вече нищо не може да ни спре.
— Няма да се измъкнеш оттук.
— Ще се измъкна, разбира се! Всичко е уредено.
— Как? Всички те познават и няма да те изпуснат.
— Защо? Защото са отвън, на четири акра околовръст, скрити в храстите с подслушвателни апарати и ме чакат да се свържа с останалите в Германия, Англия, Франция и Америка? За да обвинят един и да арестуват други, само защото съм говорил с тях? Искам да ти кажа, скъпа, че много се изкушавах да се обадя на президентите на Франция и Съединените щати, както и на английската кралица.
— А защо не го направи?
— Защото щеше да стане смешно, а ние сме ужасно сериозни хора.
— Кажи ми, Фредерик, къде се дяна човекът, който повече от всички мразеше нацистите?
— Това не е точно така — отсечено каза новият фюрер. — Първо, отвращавам се от комунистите, защото са глупави. Прахосват силите си, като се опитват да живеят според марксистката доктрина за равенство при условие че равенство не съществува. Издигат необразовани плебеи и грубияни. В края на краищата, за тези хора няма нищо велико.
— Никога преди не си говорил така.
— Говорил съм, разбира се! Просто ти не си ме слушала достатъчно внимателно… Но това също няма значение, защото аз прогледнах и видях истината — за това ми помогна един хирург, който осъзна, че аз съм човекът, от когото имат нужда.
— Ханс Траупман? — попита Карин и се ядоса, че е произнесла това.
— Той вече не е сред нас — благодарение на твоята група некадърници. Постъпихте толкова аматьорски! Траупман даде живота си за нашата кауза — а той едва ли някога е желал да умре по друг начин, защото нашата кауза е всичко!
Много неща знаеше Ягер, но не знаеше всичко. Той вярваше, че Траупман ме умрял в лодката си.
— Чия кауза, Фредерик? Тази на нацистите? На тези чудовища, които екзекутираха твоите баба и дядо и
