която се извисяваше голяма сграда. Имаше лъскави стъклени врати, което предполагаше наличието на просторна бална зала — ако се съдеше по свещниците.
— Виждал съм това място! — прошепна Латъм.
— Идвал ли си тук? — попита Витковски.
— Не… Виждал съм го на снимки.
— Къде?
— В някакво списание за архитектура. Не помня кое беше, но си спомням тези веранди и стъклени врати… Карин! Какво правиш?
— Трябва да погледна вътре — Де Врийс се изправи и тръгна към огромната стъклена стена.
— Спри я! — извика полковникът. — Спри я, за Бога!
Латъм се втурна напред, сграбчи Карин през кръста и я събори на земята. Те се претърколиха в тъмното и се отдалечиха от потока светлина.
— Какво ти става? Да не искаш да те убият?
— Трябва да надникна вътре! Не можеш да ме спреш!
— Добре, добре, всички искаме това, но нека го направим както трябва.
Изведнъж отнякъде се появиха двамата командоси и застанаха от двете им страни.
— Не беше много умно от ваша страна, госпожо Де Врийс — каза Диц ядосан. — Не знаем кой може да гледа през вратите, а и тази вечер луната свети много ярко.
— Съжалявам, наистина съжалявам, но това е толкова важно за мен! Споменахте за рус свещеник… Трябва да го видя!
— О, Господи! — възкликна Дру, загледан в Карин. Тя трепереше, в очите й се четеше паника. — Значи ето какво не си искала да ми кажеш…
— Престани, момче! — заповяда полковникът и дръпна Латъм за лявото рамо.
— Ти знаеш за какво става дума, нали, Стан?
— Може и да знам, може и да не знам. Остани при нея, млади човече, тя има нужда от подкрепата ти.
— Вървете след нас — каза лейтенант Антъни. — Щом стигнем ъгъла, завиваме надясно и се промъкваме към първата врата. Ние я открехнахме съвсем леко — достатъчно, за да чуем какво става зад завесата.
След половин минута отрядът се бе скупчил на ъгъла на партерния етаж, до ръба на горната тераса. Витковски потупа Латъм по рамото.
— Върви с нея. Може нищо да не се случи, но трябва да бъдеш подготвен за всичко.
Дру внимателно хвана Карин през раменете и двамата тръгнаха напред. Стигнаха до първата стъклена врата. Тя надникна зад завесата и видя човека зад осветената катедра. Русият свещеник накара тълпата да изкрещи:
— Зиг Хайл, Гюнтер Ягер!
Карин започна да пищи. Латъм затисна устата й с длан и докато ревът „Зиг Хайл“ изпълваше залата, той я изтегли назад към ъгъла на сградата.
— Той е! — сподавено изрече Де Врийс. — Фредерик!
— Върни я на лодката — почти изкрещя полковникът. — Ние ще си довършим работата.
— Какво има да довършваме? Убийте кучия син!
— Не се държиш като таен агент, момко.
— Ние ще останем с вас, полковник.
Капитан Диц посочи лейтенанта, който държеше в ръце миниатюрна видеокамера и записваше събитието в залата.
Те извървяха пътя към реката в мълчание. Карин предпочете да остане сама до лодката. Тя се взираше в лунните отблясъци на отсрещния бряг. Изведнъж се обърна и хвърли умоляващ поглед към Латъм. Той стана и се приближи към нея.
— Мога ли да направя нещо за теб? — тихо попита Дру.
— Можеш ли да ми простиш?
— За какво?
— За това, че не се овладях. Можех да убия всички. Стенли ме предупреди.
— Имаше причини за това… Значи такава е била твоята тайна?
— Не, не — прекъсна го Карин. — Бях сигурна, че е жив, знаех, че участва в нацисткото движение, но не очаквах да видя това!
— Какво очакваше да видиш?
— Имах много възможни обяснения. Преди да падне Стената, аз му казах, че ще го напусна, ако не промени начина си на живот. Алкохолът никога не е бил проблем за него — дори го правеше по-приятен и забавен. Но изведнъж той се промени — коренно: стана ужасно груб, започна да ме бие. Беше се пристрастил към наркотиците, а това бе в разрез с всичко, в което някога беше вярвал.
— Какво искаш да кажеш?
— Той вярваше в себе си, харесваше се. Отвращаваше се от всичко, което бе в състояние да го промени. И все пак Фреди се промени. Стана загадъчен. Една нощ в Амстердам, след като вече бях повярвала на Хари, че Фредерик е мъртъв, някой ми се обади по телефона. Звучеше като пубертет, който иска да се изперчи пред приятелите си. Говореше обидни неща, свързани със секс, и тъкмо се канех да затворя телефона, когато изведнъж чух една фраза, която ме порази: бях я чувала и преди — от Фреди. Тогава изкрещях: „Боже мой, Фреди, ти ли си?“. Последва страшен вик. Разбрах, че съм била права.
— Чудя се дали още употребява наркотици.
— Нямам представа. Може би трябва да покажем на психиатър записа, който лейтенант Антъни направи.
— Този запис може да се окаже златна мина… Карин, какво знае Витковски?
— Не знам. Каза само, че има някои стари въпроси, които са останали без отговор. Не разбрах какво иска да каже.
— Ще го попитам.
Латъм се запъти към полковника, който стоеше с двамата командоси на десния борд на един планшир.
— Стан, можеш ли да дойдеш за момент?
— Разбира се.
Полковникът прекоси палубата и застана между Дру и Карин.
— Стан, има неща, които знаеш, а не си ни казал, нали?
— Не, нищо не знаех, просто допусках тази възможност. Свещеникът беше една от любимите роли на Фреди де Врийс, при това — кой знае защо — рус. Когато капитанът описа свещеника, аз бях до Карин и забелязах как тя настръхна. Тогава изведнъж си припомних някои неща.
— Не отговори на въпроса ми. Защо изобщо си помислил, че мъжът й би могъл да бъде там?
— Ще се върна няколко години назад. Когато в G-2 се разчу за смъртта на Фредерик в ЩАЗИ, имаше някои неясни моменти, които не можехме да си обясним, като например защо толкова подробно са записали разпитите и смъртта му. Това не беше нормално, никак не беше нормално! Обикновено тези неща се премълчават.
— Как реагира брат ми, когато му каза за това?
— Не съм му го казвал. Разбираш ли, Хари не беше просто шеф на Фредерик, той беше силно привързан към него. Сърце не ми даваше да говоря с него за нашите подозрения. Нямаше смисъл, Фреди беше мъртъв — поне така казваше досието. Имаше още една-две подробности, които ти, Карин, не би могла да знаеш. Информацията, която Фреди де Врийс ни доставяше през последните три месеца, беше изцяло фалшива. По това време вече бяхме вербували няколко души от ЩАЗИ, които скоро щяха да останат без работа, така че се радваха да ни сътрудничат. Получихме някои доказателства, които опровергаваха разкритията на Де Врийс.
— Защо не го разпитахте? — попита Дру.
