— Можеш ли да надникнеш?
— Да — отвърна капитан Диц, като гледаше през листата. — Джери върви към десния край. Ще изчака човекът да влезе в сянката.
— Много сте самоуверени, момчета! Не ви ли е хрумвало, че противникът ви може да се окаже по- силен?
— Затова винаги прилагаме най-мръсните номера. Вие не го ли правите?
— А какво ще стане, когато човекът не се върне? Другият от охраната може да го чака.
— Те са германци и действат като по часовник. Отклоненията са недопустими. Ето, Джери го хвана!
— Какво?
— Не видяхте ли? Направи знак, че мисията е изпълнена… Аз тръгвам напред, а вие ще се присъедините към полковника.
— Да, знам…
— Няма да отнеме повече от двайсет минути. До скоро виждане, господине!
Капитанът запълзя към покрития вход на комплекса, а Дру тръгна между цветята към живия плет, където лежеше Стенли Витковски.
— Добре работят тези момчета! — каза полковникът, който гледаше през инфрачервен бинокъл. — Ето го и другият! Искам само да влезем вътре!
— Пазачът ще предупреди полицията веднага щом види оръжието.
— Сградата има единайсет етажа, откъде мислиш, че ще започнат?
— Добре. Да вървим!
— Почакай. Човекът на капитана още не се е появил.
— Нали каза: „Ето го“?
— Излезе, но още не се е приближил.
Минаха шест минути. Накрая Витковски се обади.
— Ето, приближава се. Всичко е наред!
След трийсет секунди някой запали клечка кибрит и я хвърли.
— Готово — каза полковникът. — Хайде, изправи се. Помни, че си полицай от Нюрнберг. Стой плътно зад мен и не си отваряй устата.
Двамата минаха тичешком по кръговата алея и спряха под козирката на входа, пред дебелите стъклени врати. След като си поеха дъх, те се изправиха и тръгнаха към таблото на домофона.
— Добър вечер — поздрави полковникът на немски и продължи: — Изпратиха ни да проверим вътрешната апаратура за свръзка при произшествия в дома на господин Траупман.
— Ах, да, вашите началници се обадиха още преди час, но както вече им съобщих, тази вечер докторът е зает…
— Но ние няма да безпокоим доктора — отвърна Витковски обиден. — Няма да безпокоим нито него, нито личната му охрана. Алармената сигнализация се намира в килера срещу вратата на господин Траупман. Той дори няма да разбере, че сме били тук — такова е нареждането на шефа на нюрнбергската полиция. Сигурен съм, че той ви е съобщил за това.
— Но какво е станало със… сигнализацията?
— Някаква повреда — местили са мебели или нещо в килера и вероятно са прекъснали някоя жица. Не можем да знаем какво е станало, преди да направим проверка.
— Дори не знаех, че докторът има подобна апаратура… — каза пазачът.
— Между нас казано, докторът има директни линии с много висши сановници от полицията и правителството.
— Знаех, че е известен хирург, но нямах представа…
— Просто е твърде щедър към нашите началници — прекъсна го Витковски с приятелски тон. — Губим време, пуснете ни да влезем, моля ви.
— Разбира се, но първо ще трябва да се подпишете в регистъра.
— И да си загубим работата, както и вие — вашата?
— Добре, добре. Ще въведа кода за единайсетия етаж — там се намира апартаментът. Трябва ли ви ключът за килера?
— Не, благодаря. Траупман е дал ключ на нашия комендант, а той го даде на нас.
— Добре. Влезте.
— Ще ви покажем документите си, разбира се, но за всички ни е по-добре да забравите, че някога сте ни виждал.
— Обичам работата си и не желая да се занимавам с полицията.
Асансьорът се намираше зад ъгъла и не се виждаше от апартамента на хирурга. Латъм и полковникът се промъкнаха край стената. Дру надникна иззад ъгъла. На входа стоеше мъж по риза, четеше някакво криминале и барабанеше с пръсти в ритъма на тихата музика, която идваше от малък транзистор. Пред него имаше внушително табло, което осигуряваше директната му връзка с няколко радиопредавателя. Това можеше да провали операцията. Латъм погледна часовника си и прошепна на Витковски:
— Неприятно, Стан.
— Не съм очаквал нещо по-различно, момче — отвърна ветеранът, бръкна в джоба си и извади пет топчета. — Много е важно да се отвлече вниманието, Карин беше права за това.
— Мисля, че сме закъснели. Приятелката на Траупман сигурно се ядосва.
— Използвай стрелите. Цели се във врата му — трябва да го улучиш в гърлото.
— Какво?
— Сега ще стане и ще тръгне насам.
— Какво ще правиш?
Витковски търкулна едно топче по мраморния под. То стигна до отсрещната стена и спря. После хвърли друго — в противоположна посока. То също спря.
— Идва насам.
— Колкото повече се приближи, толкова по-голяма е вероятността да го улучиш.
Полковникът хвърли още две топчета, които се търкулнаха по коридора и изтракаха. Пазачът се втурна напред с изваден пистолет. Когато зави зад ъгъла, Латъм изстреля три стрелички с упойващо вещество. Първата се удари в стената, втората и третата се забиха във врата на нациста. Човекът се задъха, хвана се за гърлото и слабо извика. После бавно се строполи на пода.
— Събери стрелите и да го отнесем на мястото му — каза Витковски. — Опиатът действа половин час.
Те отнесоха неонациста и го настаниха на стола му. Главата му клюмна. Дру отиде до вратата на апартамента, пое дълбоко дъх и я отвори. Алармата мълчеше — беше тъмно и тихо. Накрая се чу тих женски глас:
— Schnell! Beeilen Sie sich!156
— Почакай! — каза Латъм, но полковникът вече стоеше зад него. — Какво казва, можем ли да включим осветлението?
— Да — отвърна жената. — Говори малко енглиш, не много добре.
Тя включи осветлението в преддверието. Беше напълно облечена, в ръцете си държеше чантичка и куфар. Витковски пристъпи напред.
— Тръгваме, нали?
— Не бързайте толкова, госпожице — каза полковникът на немски. — Първо трябва да си свършим работата.
— Но вие ми обещахте! — извика тя. — Виза, паспорт и охрана, за да замина за Америка!
— Всичко ще получите, госпожице. Но къде са видеокасетите?
— У мен са петнайсет от най-компрометиращите. Но е невъзможно да изнесете господин доктора от сградата. Служебният вход е заключен от осем вечерта до осем сутринта. Няма друг начин да се излезе, камерите записват всичко.
Полковникът преведе на Дру, а той отговори:
— Може и да успеем да изнесем Траупман през охраната на главния вход. Елиминирахме личната му охрана…
