от Нюрнберг.
— Ще ни трябват петима, не повече — каза Дру и остави списъка на масата. — Всеки трябва да говори свободно немски и да е минал физическа подготовка, да няма женени с деца.
— Намерих двама от НАТО, с теб и мен стават четирима, има и един кандидат от Марсилия, който би могъл да свърши работа.
— Чакайте! — намеси се Карин. — Аз съм петият човек, дори е по-добре, че съм жена!
— Откажете се, госпожа. Мога да се обзаложа, че Траупман се охранява много строго.
— Моро проверява това — каза полковникът. — Разбира се, той би желал лично да ръководи операцията, но „Ке д’Орсе“ и френското разузнаване в чужбина могат да го разкрият. Все пак нищо не му пречи да ни помага. До двайсет и четири часа той ще получи доклад за ежедневната програма и охраната на Траупман.
— Идвам с теб, Дру — спокойно каза Де Врийс. — Не можеш да ме спреш, така че не се опитвай.
— Защо, за Бога?
— Заради много причини, една от които не ти е известна.
— Какво?
— Ще ти кажа, когато му дойде времето.
— Що за отговор е това? Мислиш ли, че ще се примиря с него?
— Ще ти се наложи. Ако не се съгласиш, ще се разделим и никога повече няма да ме видиш.
— Толкова ли е важно това за теб? Каква е тази причина, която не ми е известна?
— Скъпи, просто трябва да приемеш някои неща.
— Слушай, момче — намеси се Витковски. — Тази идея не ми допада особено, но тя има и своите добри страни. Понякога жените успяват да проникнат там, където мъжете не могат.
— Какво предлагаш, по дяволите?
— Щом е решила, че ще дойде с нас, може да ни бъде полезна.
— Могат да я убият!
— Всички ни могат да убият. Тя има същото право на това, каквото имаш и ти. Ти си изгубил брат си, тя — съпруга си.
Във Вашингтон беше пет без двайсет — минути преди трескавото движение на пиковия час да нахлуе по улиците и секретарки, машинописки и чиновници да хукнат към гаражите, паркингите и автобусните спирки. Уесли Сорънсън бе излязъл от офиса си и вече беше в лимузината. Не се прибираше у дома — жена му знаеше как да се оправя със спешните обаждания, да отделя по-важните и да ги прехвърля в колата. Директорът на Консулски Операции отиваше на среща с Нокс Талбът в Лангли, Вирджиния. Шефът на ЦРУ се бе обадил преди час. Капанът, който бяха заложили за Брус Уидърс, главния заподозрян в убийството в затвора, можеше да е свършил работа.
Талбът бе заповядал да подслушват телефона на Уидърс. В четиринайсет часа и тринайсет минути следобед се обади жена, която се представи като Сузи. Нокс пусна записа на Уесли по личния му телефон:
— Здрасти, скъпи, Сузи е. Извинявай, че те безпокоя на работното ти място, миличък, но се видях със Сидни и той ми каза, че е намерил онази стара таратайка.
— Сребристият „Остин Мартин“ ДБ-3?
— Ако търсиш него, проследил го е.
— Хей, това е колата от „Голдфингър“!
— Не иска да ти я докара, затова ти трябва да го потърсиш на онова място в Уудбридж в седемнайсет и трийсет.
— Да изпратим ли няколко по-здрави момчета да го проследят, Уес? — предложи Талбът.
— Добре, Нокс, но защо? Човекът може да е фашист и крадец, но какво от това, че си купува луксозна английска кола?
— Сетих се, че притежавам компания за производство на авточасти в Айдахо, та се обадих на управителя. Каза ми, че всеки любител на автомобили знае, че колата от „Голдфингър“ е „Остин Мартин“ ДБ-4, а не 3. Дори ми обясни, че би разбрал, ако някой я обърка с ДБ-5, защото няма голяма разлика в дизайна, но с ДБ-3 — в никакъв случай.
— Аз не различавам „Шевролет“ от „Понтиак“…
— Но маниаците на коли ги различават, особено ако са готови да дадат повече от сто хиляди за автомобил. Да се срещнем на южния паркинг. Там е паркиран ягуарът на Уидърс.
Лимузината влезе в големия комплекс Лангли и шофьорът се насочи към южния паркинг. Един човек в тъмен костюм ги спря, като показа значка. Сорънсън отвори прозореца.
— Да, какво има?
— Познах колата ви, сър. Ако излезете и ме последвате, ще ви заведа при директора на ЦРУ. Сменил е лимузината с нещо по-незабележимо.
— Добре е направил.
Сорънсън седна до Нокс Талбът на задната седалка на невзрачно комби със съмнителна регистрация.
— Не оставяй външността да те излъже — каза директорът на ЦРУ. — Тази железария има мощен двигател.
— Нямам избор — ще ти повярвам.
— Освен двамата джентълмени на предната седалка, отзад има втора кола с още четирима, въоръжени до зъби.
— Ето го — намеси се шофьорът. — Върви към ягуара.
— По-полека, момче, да не го изпуснем.
— Няма начин, господин директор. Няма да изпусна този господин.
— Защо си толкова сигурен, младежо?
— Ухажваше годеницата ми — тя е стенографка.
— Разбирам — каза Талбът.
След почти час пътуване ягуарът спря до един изоставен мотел в покрайнините на Уудбридж. В далечния ляв край на редицата от бунгала имаше малка сграда, която приличаше на хамбар, с червен неонов надпис: Коктейли, телевизия, свободни стаи.
— Място за кратки следобедни срещи — заключи Уесли, докато Брус Уидърс слизаше от колата и влизаше в бара. — Предлагам да завием и да паркираме отдясно на вратата — каза той на шофьора. — Точно до онази плоска сребриста буболечка.
— Това е „Остин Мартин“ — колата от „Голдфингър“.
— Да, сега си спомням, че съм го гледал — биваше си го този филм. Но защо хората са готови да платят сто хиляди долара за тази кола? Сигурно е много удобна.
— Моят управител твърди, че била класика, а в момента струва много повече от сто хиляди. Може би към двеста.
— Тогава какво търси тук този Брус Уидърс?
— А колко струва на неонацисткото движение да се отърве от двама свои членове, които могат да се разприказват?
— Разбирам.
Шофьорът спря до английската спортна кола.
— Какво ще кажете някой от вас двамата да слезе и да се огледа?
— Да, господине — отвърна вторият агент. — Сега ще паркира и втората ни кола. Ето я.
— Мога ли да ви предложа да свалите вратовръзката си? Мисля, че на това място няма много хора с костюми.
Мъжът до шофьора се обърна.
