строполи в храстите.
— Току-що установихме това — задъха се Дру, възседна неонациста, после изведнъж рязко го блъсна с коляно в ребрата. — Хайде сега да си поговорим за Крьогер — Латъм притисна дулото на пистолета в костта между очите на нациста. — Или ще ми кажеш, или ще ти пробия дупка в главата!
— Готов съм да умра!
— Чудесно, защото тъкмо това ще направиш. Имаш пет секунди, Адолф. Едно… две… три… четири…
— Найн!… Той е тук, в Париж. Трябва да открие Жилото!
— А ти си помисли, че аз съм Жилото, нали така?
— Но ти не си същият човек!
— Много си прав, дявол да те вземе, не съм. Седни!
Изведнъж — Дру така и не разбра откъде — преди да се усети, в ръката на неонациста се появи голям пистолет. Без какъвто и да било предупредителен звук иззад тях се чу силен пистолетен изстрел. Главата на неонациста се килна назад, от врата му потече кръв. Карин де Врийс спаси живота на Латъм. Тя изтича при него на алеята.
— Добре ли си? — извика тя.
— Откъде се взе онзи пистолет? — попита Дру разтреперан и объркан.
— Оттам, откъдето и твоят — отговори Де Врийс.
— Какво?
— От колана. Ти го сграбчи и му нареди да седне; точно тогава видях, че си бърка под якето.
— Благодаря ти…
— Не ми благодари, по-добре направи нещо. Тълпата около фонтана тича насам. Скоро ще дойде и полицията.
— Хайде! — заповяда Латъм, пъхна пистолета в колана си и измъкна радиотелефона от вътрешния си джоб. — Към дърветата!
Те изминаха около шейсет метра навътре в тъмния листак и Дру вдигна ръка.
— Тук е добре — каза той. Беше останал без дъх.
— Откъде взе това? — попита Карин, като сочеше към едва забележимите очертания на телефона в ръката на Латъм.
— От „Антинеос“ — отговори Дру, хвърли й кос поглед и докосна бутоните в неясната светлина, идваща от фонтана. — Разполагат с високотехнологично оборудване.
— Да, но всеки може да улови честотите на радиотелефон, макар че при спешни случаи, предполагам…
— Стенли! — прекъсна я Латъм. — Боже Господи, нов инцидент! В Булонския лес — един неонацист покриваше терена, явно беше изпратен да ме ликвидира.
— И какво?
— Мъртъв е, Стан, Карин го застреля тъкмо когато се канеше да ми пръсне главата… Не, Стенли, чуй, той каза, че Крьогер е тук, в Париж, и търси Жилото!
— Ти къде си?
— Тук, в гората, недалеч от една алея, може би на двайсет-трийсет ярда от трупа.
— Сега ти ме чуй — рязко каза Витковски. — Ако можеш да се измъкнеш, без да се блъснеш в полицаите — по дяволите, дори и ако рискуваш да се блъснеш в тях — изчисти джобовете на това копеле и се измитай оттам.
— Както направих с Хари… — гласът на Дру се превърна в болезнен шепот.
— Сега го направи за Хари. Ако това, което ми каза за този Крьогер, не са второразредни глупости, този труп е единствената ни връзка с него.
— Отначало той ме помисли за Хари. Каза, че има снимка.
— Губиш време!
— Ами ако полицията дойде?…
— Използвай добре известните си официални тъпотии, за да се измъкнеш от цялата тази история. Ако не стане, аз ще се погрижа за това по-късно, макар че сигурно няма да го направя точно като по книгите. Действай!
— Ще ти се обадя по-късно.
— По-добре по-рано, отколкото по-късно.
— Хайде — каза Латъм, сграбчи дясната ръка на Карин над бинта и тръгна към пътеката.
— Пак ли натам? — учудено попита Де Врийс.
— Трябва да действаме. Бързо.
— Ами полицията?!
— Знам, знам, затова трябва да побързаме… Измислих! Стой на алеята и ако дойде полицията, направи се на уплашена — това не изисква кой знае какъв талант — и им кажи, че приятелят ти се е скрил в гората да пусне една вода.
— Няма да е невъзможно — съгласи се Карин, която тичаше и се блъскаше в дърветата и храсталаците заедно с Латъм. — Звучи по-скоро американски, отколкото френски, но не е невъзможно.
— Ще занеса нашия убиец в гората и ще го претършувам целия. Освен това има по-хубав часовник от моя — и него ще взема.
Стигнаха до пътеката. Сега фонтанът бе останал практически безлюден и само неколцина любопитни зяпачи се бяха скупчили край парапета. Някои от тях се взираха в околните алеи — очевидно в очакване на полицията. Дру издърпа трупа за краката и го скри в храсталака, пребърка му джобовете и извади всичко от тях. Не си направи труда да потърси пистолета, който блицкригерът бе извадил миг преди смъртта си. Той нищо нямаше да им каже. След като свърши, отново изтича по алеята при Карин. Зад гърба му се чуваха викове:
— Les gendarmes, les gendarmes! De l’autre cote!95
— Ou?96
— Ou donc?97
За щастие, в отговор на желанието на двамата полицаи да им бъде показано от коя друга страна, присъстващите граждани сочеха в различни посоки, включително към някои от най-тъмните алеи. Ядосани, полицаите се разделиха и се затичаха. Това беше достатъчно: Латъм и Де Врийс притичаха покрай открития фонтан и поеха по северната алея до другия й край, където се озоваха сред великолепието на летните градини, които обграждаха малко изкуствено езерце с бели лебеди: те плуваха величествено в изобилната светлина на прожекторите. Двамата забелязаха свободна пейка и седнаха задъхани. Карин с рязко движение свали русата перука от главата си и бързо я пъхна в чантата. След това разтърси косите си.
— Веднага щом мога да говоря, ще се обадя на Витковски — каза Дру, като дишаше тежко. — Как е ръката ти, боли ли те?
— В такъв момент се сещаш за ръката ми?
— Нали те дръпнах за ръката, защото още държеше пистолета в лявата и си помислих, че проклетото оръжие може да падне в храсталака, ако те хвана за нея — за лявата ръка, искам да кажа…
— Разбрах какво искаш да кажеш. Нямаше време да го прибера в чантата… Моля те, обади се на полковника.
— Добре.
Латъм отново извади радиотелефона от джоба си и набра номера. Беше доволен, че ясно вижда цифрите на светлината на прожекторите.
— Всичко е наред, Стенли — каза той.
— При вас е наред, но при другите не е, момчето ми — прекъсна го полковникът. — И нямаме представа как, по дяволите, е станало.
— За какво говориш?
— За онзи неонацистки боклук, когото тайно натоварих на военния самолет за Вашингтон в пет тази сутрин.
— И какво е станало?
— Пристигнал е във военно-въздушната база „Андрюс“ в три и половина сутринта вашингтонско
