инструктираха, така че нашите служби ще могат да го сравнят с гласови образци, ако този абсурдно малък касетофон в джоба ми е достатъчен за задачата.
— Не съм се свързвал с офиса от цял месец — каза холандецът.
— Аз — от шест седмици — каза французинът.
— Трябва обаче да отдадем дължимото на нашите началници. Спътниците ни са забелязали сечището в горите, както преди около трийсет години самолети, летящи на голяма височина, са забелязали ядрените ракети в Куба. Не се съгласиха да приемат обяснението за нова религиозна секта от Далечния Изток, въпреки официалните документи. И бяха прави.
— Моите хора се убедиха, че работата не е чиста, когато започнаха да наемат строителни работници от чужбина.
— Бях прост дърводелец, а ти?
— Електротехник. Баща ми притежаваше магазин за електроматериали в Лион. Работех там, преди да постъпя в Университета.
— А сега трябва да се измъкнем оттук; мисля, че няма да ни бъде лесно. На това място не липсва нищо от старите концентрационни лагери — огради от бодлива тел, кули с картечници и всичко останало.
— Търпение, ще намерим начин, мосю. Ще се видим на закуска в шеста палатка. Трябва да има някакъв начин.
Двамата се обърнаха и видяха, че униформени мъже са застанали в полукръг около тях. На туниките им имаше емблема със знамето на Четвъртия Райх — бели светкавици пресичаха свастиките.
— Достатъчно ли чухте, майне херрен99? — каза един офицер и застана пред стражите, обкръжили двамата чужденци. — Мислите се за много хитри, nicht wahr100? Дори си говорите на английски — войникът вдигна малко електронно устройство за подслушване, познато сред полицаите и разузнавателните кръгове. — Чудесно приспособление — продължи офицерът. — Човек може да го насочи към, да речем, двама души сред тълпа и да чуе всяка казана дума, като изчисти външните шумове. Забележително… И двамата бяхте под наблюдение още от момента, в който се появихте сред нашите привилегировани поканени гости и ентусиазирано твърдяхте, че сте от тях. Мислите ли, че сме толкова смотани? Наистина ли смятахте, че нямаме в компютрите списъци, които да прегледаме? Когато се оказа, че не фигурирате в тях, направихме повсеместна проверка на чуждестранните работни отряди. И познайте какво открихме! Няма значение, вие, разбира се, знаете. Груб холандски дърводелец и заядлив френски електротехник… Mitkommen! Zackig!101 Ще си поговорим — за съжаление, няма да ви настаним в прекрасни условия, но по-късно ще намерите покой и тленните ви останки ще бъдат заровени в дълбок изкоп — заедно с останалите червеи и ларви.
— Вие като че доста сте се усъвършенствали в подобни екзекуции, нали?
— Тъжно ми е да го кажа, холандецо, но тогава още ме е нямало, за да участвам. Но и нашето време ще дойде, и моето време ще дойде!
Витковски, Дру и Карин седяха около кухненската маса в апартамента на полковника на улица „Диан“. По нея безредно бяха нахвърляни нещата, които Дру бе извадил от джобовете на мъртвия нацист.
— Не е лошо — каза армейският ветеран от G-2, като вземаше ту един, ту друг предмет и внимателно го разглеждаше. — Това означава — продължи той, — че това копеле, потомък на Зигфрид, съвсем не е очаквал да има неприятности в Булонския лес.
— Защо мислиш така? — попита Латъм и посочи празната си чаша за уиски.
— Сам разбери — полковникът вдигна вежди и кимна към месинговото си барче точно зад входа на всекидневната. — В тази къща първото питие сипвам аз, останалото — всеки сам. Изключение правят дамите — попитай дамата, глупако.
— Но, моля ви, отговорете на въпроса му — намеси се Де Врийс. — Няма нито документи, нито паспорт. Защо казахте, че не е лошо?
— Всъщност дори е много добре. Той сам ще ви го обясни, ако прегледа тези неща вместо само да се налива.
— Пил съм едно питие, Стан! Едно, и ще добавя, че съм го заслужил!
— Знам, момче, но още не си ги разгледал както трябва тези неща, нали?
— Напротив, погледнах ги. Докато ги слагах на масата. Има кибрит от ресторант „О Коен дьо Фамий“, бележка от някакъв пункт за химическо чистене на авеню „Жорж V“ на името на Андре — нищо важно; златна щипка за пари с някакъв надпис на немски — безобиден, предполагам — и нищо друго; още една бележка — за кредитна карта със същото име и номер, толкова очевидно фалшив или така законспириран, че ще ни отнеме дни, за да го проследим, докато стигнем до нова задънена улица. Останалото, честно казано, не съм го преглеждал, но това, което току-що ти казах, е резултат от приблизително осемсекунден оглед. Нещо друго, полковник?
— Казах ви, госпожо Де Врийс, че той наистина има способности. Съмнявам се, че са били дори и осем секунди — по моя преценка бяха около пет, защото веднага поиска да му сипя питие.
— Впечатлена съм — съгласи се Карин, — но ти си донесъл и други предмети.
— Само два. Единият е още една сметка от магазин за обувки по поръчка, също на името на Андре, а другото — окъсан билет за увеселителен парк край Ньоли-Сюр-Сен, безплатен.
— Изобщо не съм видял такива неща! — запротестира Латъм, отиде до барчето и си сипа питие.
— Какво ти говорят?
— Обувките, особено ботушите, са изключително индивидуални, госпожо Де Врийс…
— Моля ви, престанете да ме наричате така, господине! Може и просто Карин.
— Добре, Карин. Обувките са, така да се каже, идиосинкратични: обущарите се съобразяват със специфичната форма и индивидуалните особености на крака. Когато някой ходи в подобна работилница, той обикновено е ходил там и преди — значи е прекарвал известно време в Париж. Иначе би отишъл при първия си обущар. Схващаш ли мисълта ми?
— Всъщност да. А какво ще кажеш за увеселителния парк?
— Защо са му дали безплатен билет? — намеси се Дру, върна се с питието си на масата и седна. — Наистина не забелязах тези неща, Стан.
— Знам, hюрак102, не съм се опитвал да те надмина, но те просто са тук.
— Значи утре ще отидем при обущаря и при онзи от увеселителния парк, който раздава безплатни билети — мисля, че това не е типично френска традиция. Господи, колко съм уморен! Хайде да си ходим… Не, чакай малко! Какво стана с капана, който им заложи на „Сакре Кьор“?
— Какъв капан? — учудено попита Витковски.
— Онзи капан! Куриер 16, на върха на кулата.
— Никога не съм чувал за това — и двамата погледнаха Карин де Врийс. — А вие?
— Много пъти съм го правила за Фреди — смутено се усмихна Карин. — Той казваше: „Скалъпи нещо — колкото по-глупаво, толкова по-добре. Всички сме глупаци“.
— Задръжте — и двамата — каза Витковски, поклати глава и погледна Дру. — Сигурен ли си, че никой не те е проследил дотук?
— Ще пренебрегна обидата си и ще ти дам професионален отговор. Не, кучи сине, защото знам нещо по-добро от това да се сменят колите три пъти — те могат да бъдат проследени по електронен път, но ти си твърде изостанал, за да го знаеш. Сменяхме превоза под земята — в метрото — и то не три, а цели пет пъти. Разбра ли?
— О, твоят гняв наистина ми харесва. Майка ми, полякинята, царство й небесно, винаги казваше, че в гнева има истина. Той е единственото нещо, на което може да се вярва.
— Сега мога ли да извикам такси и да си отидем по домовете?
— Не, точно това не можеш да направиш, мой човек. Тъй като никой не знае къде сте, ще стоите тук. И двамата. Имам стая за гости и много приятна кушетка ей там. Подозирам, че ти ще спиш на кушетката, младежо, и ще съм ти благодарен, ако не ми изпиеш всичкото уиски.
