— Стандартната оставка включва обяснения като: „Нямам нужда от това, капитане, или майоре, или някакъв друг чин от онова време“. Или: „Кой си ти, по дяволите, за да ми съсипваш живота?“. Или още по- ужасно: „Изчисти ми досието, кучи сине, или ще ти проваля цялата операция!“. Трябва да съм подписал петдесет-шейсет „поверителни меморандума“, които удостоверяват, че въпросното лице е „изключителен агент от разузнаването“ и по-голямата част от тях бяха доста по-положителни, отколкото тези хора заслужаваха.
— Най-вече след онова, което е станало с тях, разбира се.
— Не знам, но много от тези клоуни сега са в частния сектор и печелят двайсет пъти повече от мен заради легендарната слава от предишната им работа. Някои по-дребни риби, които не можеха да дешифрират дори кода върху кутия овесени ядки, оглавяват охраната на мощни корпорации.
— Това може да се нарече „шантава работа“.
— Така е. Всички сме шантави, но не заради това, което правим, а заради онова, което сме направили — на хартия, но все пак достатъчно откачено. Изнудването сега е на мода, от горе до долу, скъпа моя.
— А защо сам не сте си подал оставката, полковник?
— Защо ли? — Витковски седна на най-близкия стол; погледът му бе прикован във вратата на спалнята. — Нека го кажа така, колкото и архаично да звучи. Защото съм много добър в професията си, което не говори добре за характера ми — да бъдеш лукав и подозрителен не са качества, достойни за възхищение, но ако се усъвършенстват и използват в моята работа, могат да се превърнат в предимства. Американският комик Уил Роджърс бе казал веднъж: „Никога не съм срещал човек, който да не ми харесва“. Аз пък ще кажа, че в моя бизнес никога не съм срещал човек, когото не съм заподозрял в нещо. Може би това се дължи на европееца в мен, на генетичното ми наследство. Аз съм поляк по произход и всъщност проговорих първо на полски.
— А Полша, която е допринесла за науката и изкуството повече от много други страни, е страдала от предателства по-често от другите страни — кимна Де Врийс.
— Предполагам, че отчасти това е причината. Може би искате да кажете, че то ми е вродено?
— Фреди ви се доверяваше.
— Бих желал да ви върна комплимента. Но никога не съм вярвал на съпруга ви. Той беше огън момче, което не можех да контролирам и не можех да укротя. Смъртта му в ръцете на ЩАЗИ беше неизбежна.
— Но той беше прав! — Карин повиши тон. — ЩАЗИ и цялата им пасмина сега са в ядрото на нацистите.
— Методите му бяха погрешни, гневът му не бе насочен във вярната посока. Той предаде свръзката си и затова го убиха. Не искаше да ни слуша, не искаше да слуша мен.
— Знам, знам. И мен не искаше да слуша… Всъщност, тогава това нямаше значение.
— Кълна се, че не разбирам.
— Фреди започна да упражнява насилие — не само спрямо мен, но и спрямо всеки, който не бе съгласен с него. Беше изключително силен, трениран от вашите командоси в Белгия, и накрая реши, че е непобедим. Освен това беше същият фанатик като враговете си.
— Значи разбирате какво имам предвид, като казвам, че никога не съм се доверявал на съпруга ви.
— Естествено. Не бих желала да преживея отново последните ни дни и месеци в Амстердам.
Изведнъж вратата на спалнята се отвори и в рамката застана Латъм.
— Бинго! Прав беше, Стенли. Онова копеле отвън е Рейнълдс, Алън Рейнълдс от отдела за свръзка!
— Кой?
— Колко пъти си слизал в отдела за свръзка, Стан?
— Не знам. Може би три-четири пъти миналата година.
— Той е къртицата! Видях лицето му.
— Значи нещо ще се случи. Предлагам да вземем контрамерки.
— Какво да правим? Откъде да започнем?
— Госпожо де Врийс… Карин… би ли отишла, моля те, до прозореца на спалнята ми, за да ни кажеш какво става там?
— Отивам — каза Карин, стана от кушетката и изтича в спалнята на полковника.
— Какво ще правим сега? — попита Дру.
— Както обикновено — отвърна Витковски. — Първо да помислим за оръжието.
— Имам автоматичен пистолет със зареден пълнител — Латъм извади пистолета от колана си.
— Ще ти дам друг с допълнителен пълнител.
— Значи очакваш най-лошото?
— Очаквам го цели пет години и ако ти не си го очаквал, нищо чудно, че са разпердушинили апартамента ти.
Полковникът се приближи към едно внушително копие на Мондриан на стената и го отмести. Под него имаше сейф. Завъртя шайбата наляво и надясно, отвори голямата каса и извади два автоматични пистолета и един „Узи“, който закачи на колана си. Хвърли един от пистолетите на Дру и той го хвана. Последва пълнител, който Латъм не успя да хване и той падна на пода.
— Защо не ги хвърли едновременно? — с раздразнение каза Дру, докато се навеждаше да вдигне пълнителя.
— Исках да проверя реакциите ти. Не е лошо. Не е много добре, но не е и лошо.
— Сигурно си отбелязал на бутилката колко съм изпил.
— Нямаше нужда. Като гледам колко е останало в чашата ти, сигурно през последния час си изгълтал две-три унции. Ще се справиш.
— Благодаря ти, мамо. А сега какво ще правим, по дяволите?
— По-важното е направено. Просто ще трябва да активизираме алармената система.
Витковски отиде до кухненската мивка, отвинти хромовия капак по средата, бръкна в отвора и извади оттам две жици; краищата им бяха покрити с малки пластмасови изолатори. Той счупи накрайниците и притисна жиците една в друга. В съседните стаи се чуха пет силни бибипкания.
— Какво правиш, магьоснико?
— Да започнем с пожарните изходи. В стари сгради като тази те са два: единият е в спалнята ми, другият — там, в нишата, която от глупост наричам своя библиотека. Ние сме на третия етаж, сградата има седем етажа. Щом активизираме външните приспособления за защита, пожарните изходи на втория етаж и подът на четвъртия се наелектризирват, а напрежението е достатъчно, за да зашемети, но не и да убие човек.
— Да предположим, че които и да са лошите, те просто ще се изкачат по стълбите или ще вземат асансьора.
— Естествено, човек трябва да уважава личния живот и гражданските права на съседите си. На този етаж има още три апартамента. Моят е най-левият, а вратата към стълбището е на двайсет фута разстояние от най-близкия ми съсед отдясно. Може би не сте забелязали, но към моята врата води дебела пъстра ориенталска пътека.
— И когато включиш външните приспособления — прекъсна го Латъм, — веднага щом лошите стъпят на пътеката, нещо им се случва, така ли?
— Точно така. Светват четиристотинватови прожектори и заедно с тях сирена, която се чува чак на площад „Конкорд“.
— Така никого няма да заловиш. Ще побягнат презглава.
— През пожарните изходи няма да успеят. А ако използват стълбите, ще попаднат право в ръцете, които ги очакват.
— Какво? Как така?
— На долния етаж живее един грубиянин унгарец, който се занимава, така да се каже, с присвояване на скъпоценности. Малко повече от дребна риба; не е голям мошеник, но се сприятелихме. Ако му звънна по телефона или почукам на вратата му, той ще ни пусне да изчакаме в неговия апартамент. Който и да се затича по тези стълби, ще получи куршум в крака — надявам се, че стреляш прилично, не бих искал да има трупове.
— Полковник! — обади се Карин де Врийс от спалнята. Тонът й бе настоятелен. — До колата току-що
