спря микробус. От нещо слизат някакви мъже… четирима… пет… шест — шестима мъже в тъмни дрехи.
— Явно наистина доста си им притрябвал, момче — каза Витковски, когато двамата с Дру дотичаха до прозореца на спалнята при Карин.
— Двама от тях носят раници — каза Латъм.
— Единият говори с шофьора на колата — добави Де Врийс. — Като че ли му каза да тръгва. Колата се отдръпна.
— Другите се пръснаха; оглеждат сградата — довърши полковникът, докосна ръката на Карин и я накара да се обърне към него. — Този младеж и аз ще излезем за малко — очите на жената тревожно блеснаха. — Не се безпокой, ще бъдем точно под този апартамент. Затвори вратата на спалнята и се заключи. Вратата е бронирана и никой не може да я разбие, без да има подръка камион или отряд от десет души с бухалки.
— За Бога, извикай полиция или поне охраната на посолството! — изрече Дру хладно, но твърдо.
— Ако не греша, услужливите ми съседи ще се обадят в полицията, но едва след като ние с вас успеем да хванем едно-две от тези копелета.
— Намеси ли се нашата охрана, ще ги загубим — отбеляза Карин. — Ще ги накарат да сътрудничат на полицията, която ще арестува всички.
— Много си досетлива — каза Витковски и й кимна в слабата светлина, която идваше от улицата. — Ще чуеш оглушителна сирена от коридора и най-вероятно сигнал за високо електростатично напрежение от пожарния изход…
— Пуснал си тока.
— Знаеше ли това? — учудено попита Латъм.
— В Амстердам Фреди правеше същото.
— Аз го бях научил — равнодушно отбеляза полковникът. — Хайде, момче, нямаме време за губене.
След осемдесет и пет секунди раздразнителният унгарец се съгласи да направи услуга на влиятелния американец, който му бе помагал в миналото и можеше да бъде полезен и занапред. Витковски и Дру застанаха до вратата на съседа от долния етаж, открехната на по-малко от инч. Чакането им се стори безкрайно; минаха почти осем минути.
— Нещо не е наред — прошепна полковникът. — Това не е нормално.
— Никой не се е качил по стълбите, няма сигнал — каза Латъм. — Може би още оглеждат сградата.
— И това изглежда безсмислено. Тези стари сгради са ясни като бял ден и са наблъскани една до друга като книги на лавица… Боже, „наблъскани една до друга“… раниците!
— Какво искаш да кажеш?
— Че съм проклет глупак, ето какво! Имат въжета и алпийски куки! Прехвърлят се от една сграда на друга и се спускат по стените. Вън! Да тичаме нагоре, колкото се може по-бързо. И, за Бога, не стъпвай върху пътеката!
Карин седеше в мрака срещу прозореца с пистолет в ръка и напрягаше слуха си, за да чуе звука от пожарния изход. Но такъв не се чуваше, а бяха минали почти десет минути, откакто полковникът и Латъм излязоха. Тя започна да се чуди. Както сам бе признал, Витковски подозираше всичко и всеки до степен на параноя, а Дру беше уморен. Възможно ли бе и двамата да грешат? Дали полковникът не се бе объркал заради някой ревнив любовник, или гузен и уплашен съпруг? И дали умореният Латъм не бе зърнал нечие лице, което да му е напомнило на Алън Рейнълдс от отдела за свръзка, а всъщност да е съвсем друг човек? Дали мъжете от микробуса, които се движеха толкова бързо — явно бяха младежи — не бяха просто група студенти от университета, които се връщат от поход или просто за замръкнали насред Париж? Тя остави пистолета на една масичка до стола и се протегна. Отметна глава назад и се прозя. Мили Боже, колко й се спеше!
И тогава сякаш силна светкавица блесна едновременно с гръм, един силует строши стъклото и нахлу вътре, като пръскаше стъкло, скочи на крака и се откачи от въжето. Карин скочи от креслото и инстинктивно се дръпна назад. Бинтованата й дясна ръка събаряше каквото й попадне. После се появи още един силует — дяволски дързък нахалник, вмъкнал се в стаята й — плъзна се по въжето и се приземи до леглото.
— Кои сте вие? — извика Де Врийс на немски, като се опитваше да събере мислите си, доколкото й бе възможно, и тогава осъзна, че пистолетът й е на масичката. — Какво търсите тук?
— Говорите немски — каза първият нападател, — значи знаете защо сме тук! Защо иначе ще ни говорите на нашия език?
— Това е вторият ми роден език, малко хора разбират родния ми валонски — Карин обикаляше и се доближаваше до масата.
— Къде е той, госпожо Де Врийс? — злобно попита вторият, който стоеше до леглото. — Знаете, че жива оттук няма да излезете. Нашите другари ще ви препречат пътя; в момента се качват. Трябваше само да им дадем знак — и този знак беше счупеният прозорец.
— Не разбирам за какво говорите! Щом знаете коя съм, толкова ли ви учудва това, че имам връзка със собственика на този апартамент?
— Леглото е празно, в него никой не е спал…
— Скандал между любовници. Беше пил повече и се скарахме — Карин беше на една ръка разстояние от пистолета си, а никой от нацистите не си бе направил труда да извади своя от кобура.
— Никога ли не сте се карали с момичетата си? Ако не сте, значи сте деца!
Тя протегна ръка, грабна пистолета и стреля по първия нацист, а вторият в учудване разкопча кобура си.
— Спри или ще умреш! — каза Де Врийс.
Щом изрече това, бронираната врата на спалнята внезапно се отвори и се блъсна в стената.
— О, Боже мой! — извика Витковски и светна лампата. — Заловила го е жив!
— Мислех, че за да влезеш тук ти трябва или камион, или отряд с бухалки — каза Карин. Тя видимо трепереше.
— Не и ако имаш внуци, които ти идват на гости в Париж — те много обичат да си играят. В рамката има скрито копче.
Изведнъж полковникът млъкна. Зави сирена; звукът можеше да им пръсне тъпанчетата. Толкова силно виеше, че само след секунди в съседните сгради светнаха лампите.
— Идват! — извика Де Врийс.
— Да ги посрещнем, момче — каза Витковски. Двамата с Латъм тичешком прекосиха всекидневната на път за входната врата. Полковникът я отвори — двамата с Дру останаха скрити зад вратата. Вътре се втурнаха двама мъже с автомати, които стреляха без прекъсване и помитаха всичко по пътя си. Полковникът и Дру се прицелиха и изстреляха по три куршума във всеки от тях — в ръцете и краката на убийците. Те се строполиха на пода и започнаха да хленчат и да се гърчат.
— Пази ги! — изкрещя Витковски и се втурна в кухнята. След секунди сирената млъкна и лампите в коридора угаснаха. По стъпалата в коридора се чуха шумни стъпки, които постепенно заглъхнаха.
— Вържете тези кучи синове и ги затворете в банята за гости заедно с живия от спалнята. Ще дадем на жандармите копелето, което Карин изпрати във Валхала104.
— Полицията ще иска да научи какво е станало, Стан.
— До утре сутринта… до тази сутрин това си е техен проблем. Искам да задействам някои от моите дипломатически връзки и да изпратя тази измет със свръхзвуков самолет за Вашингтон. Няма да съобщаваме на никого освен на Сорънсън.
Изведнъж от спалнята се чу писък. Беше гласът на Карин. Дру се втурна през вратата: тя стоеше втренчена в неподвижната фигура с изцъклени очи, простряна на леглото. Пистолетът висеше в ръката й.
— Какво стана?
— Не разбрах. Извърна се и си захапа яката. След малко се загърчи.
— Цианкалий.
Латъм се опита да улови пулса на младия неонацист, като опипа гърлото му.
