Главната квартира на неонацистите бе покрита със сажди, стените бяха обгорени, малкото завеси се бяха стопили до корнизите и всичко това бе прогизнало от водата на пръскачките. В един офис, претъпкан с компютърна апаратура — без съмнение на водача на подразделението — имаше голям стоманен шкаф. Беше заключен. Когато го разбиха, откриха вътре цял арсенал от оръжие — от мощни пушки с допълнително прикрепени оптични мерници до сандъци с ръчни гранати, миниатюрни огнепръскачки, гароти, пистолети и най-различни ками — някои от тях скрити в бастуни и чадъри. Всичко отговаряше на описанието, което Дру Латъм бе дал на елитните нацистки убийци в Париж. Това беше тяхното леговище.
— Използвайте пинцети — заповяда полковник Витковски на френски, обръщайки се към полицаите, като посочи овъглените листове хартия на пода. — Вземете стъклените плоскости и поставете между тях всичко, което не е напълно унищожено. Знае ли човек какво може да открие?
— Телефонните кабели са изтръгнати от стените, а телефоните — унищожени — каза един френски детектив.
— Но не и линиите, нали?
— Не. Извиках техник от телефонната компания. Ще възстанови линиите и ще можем да проследим с кого са разговаряли.
— На кого са се обаждали — да, но кой се е обаждал — едва ли. А и доколкото познавам тези гадове, обажданията им отдавна са прехвърлени на сметката на някоя невинна стара дама в Марсилия.
— Като при наркотрафикантите, така ли?
— Да.
— И все пак някъде трябва да има следи, нали?
— Определено, но едва ли можете да ги откриете. Идват от някоя банка в Швейцария или от Каймановите острови, където тайните сметки не могат да се проверят. Такова е положението в днешно време.
— Аз се занимавам с разследвания у дома, мосю, предимно в Париж и околностите му, а не в международен мащаб.
— Тогава ми намерете човек, който да разследва в международен мащаб.
— Трябва да се обърнете към „Ке д’Орсе“ и Сервис д’Етранже. Това е извън моята компетентност.
— Ще се свържа с тях.
Латъм и Карин де Врийс — той в униформа, тя с руса перука — се приближиха, като внимателно стъпваха по пода и заобикаляха овъглените страници, които вятърът подмяташе.
— Откри ли нещо? — попита Дру.
— Не е кой знае какво, но тук със сигурност се е намирало ядрото, което е ръководело техните операции.
— Мосю американец — извика един полицейски служител в невзрачно облекло, който бързо излезе от последната стая. — Вижте какво намерих. Беше под възглавницата на креслото във всекидневната! Писмо — началото на писмо…
— Дай да го видя — полковникът взе листа. — „Meine Liebste — започна Витковски, като присвиваше очи. — Etwas Entsetzliches ist genbehen“…
— Дай го на мен — каза Де Врийс. Колебанието на Витковски я караше да бъде нетърпелива. Тя запревежда на английски: — „Скъпа моя, тази вечер бе съдбоносна за нас. Всички трябва да тръгнем незабавно, иначе каузата ни ще бъде унищожена, а всички ние ще бъдем избити заради провала на други. Никой в Бон не бива да научи за това, но ние заминаваме за Южна Америка на място, където ще бъдем под закрила, докато стане възможно да се върнем и да продължим да се борим. Обожавам те… Ще довърша по- късно — някой идва по коридора. Ще пусна писмото на ле…“ Тук свършва, буквите се губят.
— На летището! — изкрещя Латъм. — Но на кое? Кои авиокомпании имат полети до Южна Америка? Можем да ги засечем!
— Откажи се — каза полковникът. — Сега е десет и петнайсет сутринта, а има около две дузини самолети, които излитат между седем и десет часа и кацат в около двайсет-трийсет града на Южна Америка. Отдавна сме ги изпуснали. Но в това има и нещо хубаво. Нашите убийци са изчезнали със светкавична бързина от Париж, а останалата измет — техните братя в Бон — нямат представа за това. Докато изпратят други на тяхно място, можем да дишаме спокойно.
Герхард Крьогер, хирургът, човекът, който променяше умовете на другите, бе на път да изгуби собствения си ум. През последните шест часа се бе обаждал десетина пъти в Авиньонските складове, като използваше кодовете, само за да чуе как телефонистката повтаря, че всички линии на офиса, с който иска да се свърже, „в момента не работят. Компютрите ни показват, че връзката е прекъсната механично“. Никакви протести от негова страна не бяха в състояние да променят ситуацията; всичко беше напълно очевидно — блицкригерите бяха прекъснали връзката с него. Защо? Какво се беше случило? Нула Пет-Париж бе толкова убедителен — обеща да му донесат на сутринта снимките от убийството. Но къде бяха те? Къде беше Нула Пет-Париж?
Нямаше друга възможност. Трябваше да се свърже с Ханс Траупман в Нюрнберг.
— Неразумно е да ме търсиш тук — каза Траупман. — Телефонът ми няма необходимите приспособления.
— Нямах избор. Не можете да постъпвате така с мен, Бон не може да постъпва така с мен! Заповядано ми е да открия създанието си на всяка цена, дори ако се наложи да използвам така наречените „изключителни способности“ на съдружниците ни тук, в Париж…
— Какво повече искаш? — грубо го прекъсна докторът от Нюрнберг.
— Обяснение — каквото и да е, но да бъде смислено! Държат се надменно с мен, дават ми обещание след обещание, без да ги изпълняват. А в момента човек дори не може да се свърже с нашите сътрудници!
— Положението им е по-специално съгласно нелегалния им статут.
— Използвах кодовете. Според телефонистката компютрите показват, че телефонните връзки са прекъснати, прекъснати механично! Какво още ви трябва, Ханс? Те… нашите сътрудници са прекъснали връзките с нас, с всички нас! А къде са?
Минаха няколко секунди, преди Траупман да заговори.
— Ако това, което казваш, е вярно — тихо каза той, — положението е обезпокоително. Предполагам, че си в хотела.
— В хотела съм.
— Стой там. Ще се прибера у дома, ще се свържа с няколко души и ще ти се обадя. Може да ми отнеме повече от час.
— Няма значение. Само се обадете.
Минаха почти два часа, преди телефонът в „Лютеция“ да звънне. Крьогер буквално се втурна към него.
— Случило се е нещо много необичайно. Ти ми каза истината… Това е повече от истина — това е катастрофа. Единственият човек в Париж, който знае къде се намират нашите сътрудници, е отишъл там и е видял, че мястото гъмжи от полицаи.
— Значи са изчезнали!
— По-лошо. В четири и трийсет и седем тази сутрин техният „счетоводител“ се е свързал по телефона с нашия финансов отдел и след като е разказал една приемлива, макар и скандална история за жени, млади момчета, наркотици и високопоставени френски чиновници, е помолил за огромна сума пари, които по-късно щели да бъдат отчетени като необходими разходи, разбира се.
— Но никакъв отчет не е пристигнал.
— Очевидно. Те са страхливци и предатели. Ще ги открием и накрай света!
— Търсете ги, но това ни най-малко не ми помага. Моето създание навлиза в критичен период. Какво да правя? Трябва да го открия!
