— Намекнахте за нещо, което ми се стори познато. Бихте ли се постарал да го изясните?
— Няма време за игри, мосю. И двамата знаем кои сме и откъде сме. Случиха се някои ужасни неща.
— И аз мисля така; неща, за които не знаех нищо до тази сутрин. И което е най-обезпокоително, не са ми съобщили навреме за тях. Не мога да си обясня защо. Дали някой от вашите куриери не е бил недискретен?
— Сигурен съм, че не! Настоящата ни мисия — мисия от първостепенна важност — е да открием американеца Хари Латъм. Това е много по-важно, отколкото можете да си представите. Знаем, че посолството го укрива някъде в Париж с помощта на „Антинеос“. Трябва да го открием! Американското разузнаване със сигурност ви е информирало за него. Къде е той?
— Минавате отвъд границата на това, което ми е известно, мосю… Как се казвате? Не говоря с хора, които не желаят да се представят.
— Крьогер, доктор Герхард Крьогер. Едно обаждане в Бон може да потвърди, че заемам високо положение!
— Колко впечатляващо! Какво по-точно е вашето „високо положение“, мосю?
— Аз бях хирургът, който… който спаси живота на Хари Латъм. И сега трябва да го открия.
— Да, вече го казахте. Нали знаете, че брат му Дру бе убит от това ваше идиотско К-подразделение?
— Не него трябваше да убият.
— А-ха, разбирам. Но това е дело на убийците от К-подразделението, момчетата, които едва са успели да излязат от училище, ако изобщо са ходили там.
— Няма да толерирам вашите оскърбления! — ядосано извика Крьогер. — Честно казано, смятат ви за недотам благонадежден, затова ви съветвам да бъдете откровен с мен. Ако не го направите, знаете какви могат да бъдат последствията.
— Може и да сте прав, но това ме направи богат.
— Намерете Хари Латъм!
— Ще се опитам, разбира се…
— Тази нощ не си лягайте, а се свържете с всеки възможен източник — френски, американски, английски — с всички! Разберете къде са скрили Хари Латъм! Аз съм в „Лютеция“, стая осемстотин.
— На последния етаж. Сигурно сте важен човек.
— Няма да заспя, докато не ми се обадите.
— Глупаво постъпвате, докторе. Като лекар би трябвало да знаете, че недоспиването води до дестабилизиране на мисленето. Но щом сте толкова настоятелен, а освен това ме заплашвате, уверявам ви, че ще се погрижа да удовлетворя искането ви, доколкото ми бъде възможно.
— Sehr gut!111 — каза Крьогер, като премина на немски. — А сега трябва да тръгвам. Не ме разочаровайте, не разочаровайте Братството; в противен случай знаете какво ви очаква.
— Разбирам.
Крьогер бързо се отдалечи. Силуетът му потъна в падащата мъгла. А Клод Моро бавно тръгна към Рив Гош, като се оглеждаше за такси. Трябваше да обмисли много неща.
Часът беше 7,42 сутринта, вашингтонско време. Уесли Сорънсън влезе в офиса си в Консулски Операции. единственият човек освен него там беше секретарката.
— Всички доклади от снощи са на бюрото ви, сър — каза тя.
— Благодаря, Джини. Както често съм казвал, много се надявам, че ще получите допълнително възнаграждение за извънредна работа. Никой не идва тук преди осем и трийсет.
— Вие сте много добър човек, господин директоре. Винаги ми влизате в положението, когато децата се разболеят, така че няма нужда да се занимаваме с това. Освен това, така ми е по-удобно, имам време да прегледам всичко, преди да дойдат на работа останалите.
„Някои са дошли на работа много по-рано, отколкото си мислиш!“ — помисли Сорънсън. В четири сутринта той бе отишъл в базата „Андрюс“, за да придружи лично неонацистите, кацнали със самолета от Париж, до микробуса на морската пехота, който щеше да ги откара в един затвор във Вирджиния. И въпреки че беше уморен, директорът на Консулски Операции щеше да отпътува натам в ранния следобед, за да разпита затворниците лично.
— Има ли нещо спешно? — попита той секретарката си.
— Всичко е спешно.
— Както винаги.
Сорънсън влезе във вътрешната стая на офиса си, отиде до бюрото и седна. Върху папките имаше етикети с надписи: „КИТАЙСКА НАРОДНА РЕПУБЛИКА“, „ФИЛИПИНИТЕ“, „СРЕДНИЯТ ИЗТОК“, „ГЪРЦИЯ“, „БАЛКАНИТЕ“… и накрая „ГЕРМАНИЯ“ и „ФРАНЦИЯ“.
Той отмести останалите настрана и отвори папката за Париж. Материалите бяха потресаващи. Въз основа на полицейските доклади се описваше нападението над апартамента на полковник Витковски, без да се споменава, че полковникът е изпратил двамата пленници с военен самолет във Вашингтон. Споменаваше се и за опожарената главна квартира на неонацистко подразделение в Авиньонските складове. Твърдеше се, че са убийци, които в момента са изчезнали. Последната новина от Париж бе закодирано съобщение от Витковски, разчетено в Консулски Операции. Сякаш избухна бомба: „Герхард Крьогер е в Париж. Издирва Хари Латъм. Обектът е предупреден“.
Герхард Крьогер, хирургът, тайнственият човек, ключът към толкова много неща! Никой извън американското разузнаване не знаеше за него. Сорънсън си помисли, че в някои отношения това не беше правилно. Трябваше да информират французите и англичаните, но ЦРУ им нямаше голямо доверие и Нокс Талбът се придържаше към това мнение.
По-късно, в осем сутринта, телефонът звънна.
— Търсят ви от Париж — каза секретарката. — Някой си господин Моро от бюро „Дьозием“.
Сорънсън тихо въздъхна и лицето му изведнъж пребледня. Моро бе изключен от операцията, беше под подозрение. Директорът на Консулски Операции вдигна слушалката и като внимателно подбираше думите си, заговори:
— Здравей, Клод, стари приятелю. Радвам се да те чуя.
— Явно не е желателно да се чуваме, Уесли, ако говорим направо.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— О, престани, моля те, през последните трийсет и шест часа се случиха прекалено много неща, които засягат и двама ни, а в моя офис не е съобщено абсолютно нищо. Що за сътрудничество е това?
— Аз… не знам, Клод.
— Разбира се, че знаеш. Системно ме изключвате от операцията. Защо?
— Не мога да ти отговоря. Нямам представа…
— Моля те, Уесли! Ти си съвършен лъжец-професионалист, но недей да се държиш така с някого, който е лъгал заедно с теб. И двамата знаем как става това, нали? Имам една шахматна задача за теб — надявам се, че си във форма.
— Каква е тя?
— Кой е Герхард Крьогер?
— Кой?!
— Добре ме чу, а явно си чувал това име и преди. Лекар.
Крьогер бе известен на „Дьозием“! Моро се бе измъкнал от примката. Стръв ли им пускаше?
— Не съм убеден, че съм го чувал, Клод. Герхард… Крьогер, така ли беше.
— Сега вече наистина ме обиждаш. Но пак ще се направя, че не съм чул. Крьогер тръгна след мен и ме спря по време на вечерната ми разходка. Набързо ми обясни, че или трябва да го насоча към Хари Латъм, или да се считам за умрял.
— Не мога да повярвам! Защо ще идва при теб?
