светлокос, очилат полковник, който изглеждаше мрачен и потиснат, както всички хора на паспортна снимка.
— Чудесно — заключи тя. — А сега да се върнем на кушетката, където оставих всичко необходимо.
— Какво е то?
— Забрави ли за панталоните?
— О, най-после да чуя нещо хубаво. Да ги сваля ли?
— Недей, ако искаш след това да ти стоят добре. Ела.
Петнайсет минути по-късно, след две болезнени убождания с карфица, на Латъм му бе заповядано да отиде в стаята за гости и да възвърне нормалния си вид. Когато отново влезе в стаята, Карин седеше до масата, а пред нея имаше шевна машина.
— Панталоните, моля.
— Е, направо ми взехте ума, госпожа — каза Дру, като й подаде панталоните от униформата. — Да не би да сте някой агент-момиче за всичко, което работи тайно зад кулисите?
— Да речем, че съм била такава, мосю Латъм.
— Не го казваш за пръв път.
— Приеми го, Дру. Всъщност, това не те засяга.
— Тук си права. Но, разбираш ли, образите ти се напластяват един върху друг и аз вече не знам с кого точно разговарям. Трябваше да приема Фреди, НАТО, Хари, мистериозния начин, по който си попаднала в Париж, но защо ми се струва, че има нещо друго, което те кара да правиш всичко това?
— Имаш развинтено въображение, защото живееш в свят, изпълнен с вероятни и невероятни, възможни и невъзможни, истински и фалшиви неща. Казах ти всичко, което трябваше да знаеш за мен, не ти ли е достатъчно?
— Засега като че ли ми е достатъчно — каза Латъм, приковал поглед в очите й. — Но инстинктът ми подсказва, че има и нещо друго, което не искаш да ми кажеш… Защо не се усмихваш по-често? Толкова си лъчезарна, когато се усмихваш.
— Нямам много поводи за това, нали?
— Хайде, знаеш какво имам предвид. Малко смях от време на време освобождава от напрежението. Хари ми го каза веднъж, а и двамата вярвахме на Хари. Ако се срещнем след години, със сигурност ще се смеем на случката в Булонския лес. Имаше и смешни моменти.
— Отнехме един живот, Дру. Няма значение дали е бил добър, или лош човек — аз го убих, прекъснах живота на един толкова млад човек. Никога досега не бях убивала.
— Ако не беше го убила, той щеше да убие мен.
— Знам, непрекъснато си го повтарям. Но защо трябва да продължават тези убийства? Фреди живееше така, но аз не искам.
— И не бива да живееш така. Но за да отговоря логично на въпроса ти — тъй като логиката е част от твоя лексикон — ако не убиваме, когато ни се налага, ако не спрем неонацистите, те ще убият десет хиляди пъти повече хора. Десет хиляди пъти, по дяволите, да започнем например с шест милиона. Вчера са убивали евреите, циганите и други „низши елементи“. Утре може да убиват републиканците и демократите в моята страна, които не могат да приемат техните глупости. Не се самозалъгвай, Карин, ако те се установят стабилно в Европа, останалата част от недоволния свят ще рухне като къщичка от плочки за домино. Няма да има никаква улична престъпност, защото дори зяпачите ще бъдат разстрелвани на местопрестъплението; затворниците няма да бъдат изправяни пред съда, защото няма да се налага; невинните и виновните ще бъдат в един кюп — така че хайде да се отървем и от едните, и от другите, защото затворът е по-скъп от куршумите. Ние се борим срещу това бъдеще.
— Мислиш ли, че не разбирам? — каза Карин. — Разбира се, че го знам, глупав проповеднико! Защо мислиш, че съм изживяла целия си съзнателен живот по този начин?
— Но като изключим прехваления Фреди, има и още нещо, нали?
— Престани! — Де Врийс примигваше, по бузите й се стичаха сълзи. — Не ми причинявай това!
Латъм тичешком се приближи до нея и коленичи пред стола й.
— Съжалявам, наистина съжалявам! Не исках да те нараня. Не бих искал да го направя.
— Знам — Карин се съвзе и покри лицето си с ръце. — Ти си добър човек, Дру Латъм, но не ми задавай повече въпроси — причиняваш ми непоносима болка. Вместо това… прави любов с мен, обичай ме! Толкова се нуждая от някого като теб.
— Бих желал да ми спестиш това „някого“ и да кажеш просто „от теб“.
— Добре, казвам го. Дру Латъм, прави любов с мен.
Дру нежно й помогна да стане от стола, вдигна я на ръце и я занесе в спалнята.
Останалата част от сутринта премина в сексуални откровения. Карин де Врийс твърде дълго време не бе правила любов с мъж — беше неизтощима. Накрая прегърна Дру през гърдите.
— Господи! — възкликна тя. — Аз ли бях това?
— Смееш се — каза Латъм изтощен. — Знаеш ли, че се смееш много красиво?
— Толкова е хубаво да се смееш!
— Знаеш, че вече няма връщане назад — каза Дру. — Сега между нас има нещо, което преди не съществуваше. И не мисля, че е само заради леглото.
— Така е, скъпи, но не съм сигурна, че постъпихме много мъдро.
— Защо не?
— Защото в посолството трябва да действам хладнокръвно, а не мисля, че бих могла, когато става въпрос за теб.
— Дали не каза онова, което исках да чуя?
— Да, точно това казах, американски наивнико.
— Какво ли означава това?
— Предполагам, на твоя език би означавало, че съм влюбена в теб.
— Както някога е казало едно добро старо момче от Мисисипи, това май е по-велико от бой между петли!
— Какво?
— Ела и ще ти обясня.
Часът бе два без двайсет следобед, когато Клод Моро и приближеният му служител Жак Бержерон пристигнаха на спирка „Жорж Пети“ на парижкото метро. Те се разделиха и тръгнаха към далечния край на перона. Всеки от тях имаше портативен радиопредавател — двата бяха на еднакви честоти.
— Той е висок, много строен мъж — каза шефът на „Дьозием“ в предавателя. — Има навика да се навежда напред, защото обикновено разговаря с хора, по-ниски от него…
— Забелязах го! — възкликна агентът. — Облегнал се е на стената, чака да пристигне следващият влак.
— Когато дойде влакът, действай както ти наредих.
Влакът се приближи и спря. Вратите се отвориха и от вагоните се изсипаха няколко десетки пътници.
— Сега е моментът — каза Моро по радиопредавателя. — Огън!
Бержерон се подчини на заповедта и изстрелите с халостни патрони отекнаха на перона, а хората масово се втурнаха към изхода. Моро тичешком се приближи към изпадналия в паника Герхард Крьогер, сграбчи го за ръката и изкрещя:
— Опитаха се да ви убият! Елате с мен!
— Кой се опита да ме убие? — извика хирургът, докато двамата с Моро тичаха към предварително осигурения склад за багаж.
— Това, което е останало от идиотското ви К-подразделение, глупако.
— Но те са изчезнали!
— Дали е така? Сигурно са вербували някоя чистачка или работник по поддръжката и са инсталирали устройство за подслушване на телефона ви.
