Моро вдигна телефонната слушалка, натисна бутона, с помощта на който щеше да запише разговора, и каза на телефонистката на „Лютеция“:
— Стая осемстотин, ако обичате.
— Разбира се, господине.
— Да? — обади се нисък приглушен глас.
— Monsieur le docteur112? — попита шефът на „Дьозием“ — не беше сигурен, че са го свързали правилно. — Аз съм човекът от Пон Ньоф. Вие ли сте?
— Разбира се, че съм аз. Какво сте ми приготвили?
— Разрових доста надълбоко, господине — много по-надълбоко, отколкото би било безопасно за мен. Провокирах американското ЦРУ и оттам ми казаха, че всъщност те укриват Хари Латъм.
— Къде?
— По всяка вероятност не тук, в Париж, а в Марсилия.
— По всяка вероятност? Това не ми върши работа! Не можете ли да ми кажете със сигурност?
— Не, но вие можете да го разберете.
— Аз?
— Имате ли хора в Марсилия, или нямате?
— Разбира се. Голяма част от средствата ни минават оттам.
— Потърсете Консулските, така ги наричат.
— Знаем за тях — каза Крьогер задъхан. — Онези копелета от разузнавателната група на Консулски Операции. Човек може да се сблъска с тях на всеки ъгъл, във всяко кафене.
— Хванете един от тях и вижте какво можете да научите.
— Ще ви се обадя след час. Къде да ви търся?
— Аз ще ви се обадя точно след час.
Мина един час и Моро се обади в „Лютеция“.
— Нещо ново? — попита той.
Герхард бе превъзбуден.
— Това е лудост! — каза той. — Човекът, с когото говорихме, е някой, на когото сме платили хиляди, за да можем да спечелим милиони. Каза, че сме полудели. В Марсилия нямало никакъв Хари Латъм!
— Значи е още в Париж — каза Моро разочарован. — Ще се върна на работа.
— Побързайте!
— Сега тръгвам — каза шефът на „Дьозием“ и затвори телефона със загадъчна усмивка. Изчака точно четиринайсет минути и отново се обади в „Лютеция“. Сега беше моментът обстановката да се нажежи максимално.
— Да?
— Пак съм аз. Току-що открих нещо.
— Какво, за Бога?
— Хари Латъм.
— Какво?
— Свързал се е с един от моите хора — човек, с когото е работил в Източен Берлин, който за щастие е решил, че трябва да ме уведоми. Очевидно Латъм е много напрегнат — може би изолацията е причина за това, нали знаете — до такава степен, че е започнал да мисли, че посолството му е компрометирано…
— Това е Латъм! — прекъсна го германецът. — Предполагаемите симптоми!
— Какви симптоми? Какво искате да кажете?
— Нищо, абсолютно нищо. Както казахте, изолацията може да причини странни неща… Какво искаше?
— Вероятно закрила от французите, така го разбрахме. Моят човек трябва да се срещне с него на станцията на метрото „Жорж Пети“ в два часа днес следобед, в края на перона.
— Трябва да отида там! — извика Герхард.
— Не ви съветвам, а и Бюрото няма практика да среща ловеца с жертвата.
— Не ме разбрахте. Трябва да дойда с вас!
— Защо? Може да се окаже опасно!
— Не и за мен. В никакъв случай за мен!
— Сега изобщо не ви разбирам.
— Не ви и трябва! Спомнете си за Братството, трябва да му се подчинявате, а аз ви заповядвам.
— В такъв случай трябва да се подчиня, разбира се, хер доктор. Ще се срещнем на перона в два без десет. Нито по-рано, нито по-късно, разбрахме ли се?
— Разбрахме се.
Моро не затвори телефона, само натисна бутона за прекъсване на връзката и набра цифрите, които го свързваха с един от подчинените му офицери, на когото имаше най-голямо доверие.
— Жак — спокойно каза той, — имаме много важна среща в два часа, само ти и аз. Чакай ме на долния етаж в един и трийсет и ще ти обясня. Вземи за всеки случай автомата си, но го зареди с халостни.
— Много странна молба, Клод.
— И срещата е много странна — каза Моро и затвори телефона.
Дру се погледна в огледалото и опули очи от изненада.
— За Бога, приличам на герой от Дисни! — изкрещя той.
— Не е точно така — каза Карин, застана до него на кухненската мивка и взе огледалото от ръцете му. — Просто не си свикнал, това е.
— Но това е нелепо! Приличам на гей-лидер на демонстрация за правата на обратните.
— Толкова ли те притеснява това?
— Не, по дяволите, имам доста приятели от тази компания, но аз не съм такъв.
— Можеш да се измиеш под душа, така че престани да се оплакваш. А сега си облечи униформата и ще ти направя няколко снимки за полковник Витковски. После ще преправя панталона.
— В какво ме забърка този кучи син?
— Той ти спасява живота, не разбираш ли?
— Винаги ли говориш толкова логично?
— Логиката и нелогичното са спасявали живота на Фреди повече пъти, отколкото бих могла да си спомня. Моля те, сложи си униформата.
Латъм го направи и след две минути се появи като истински полковник от армията на САЩ.
— Униформата ти отива — огледа го Де Врийс. — Особено като се изправиш.
— С това сако — извинявай, с този мундир — човек няма друг избор. Толкова е тесен, по дяволите, че ако не се изправиш, все някъде ти убива и не можеш да дишаш. От мен би излязъл лош войник. Бих предпочел да нося работен комбинезон.
— От теб сигурно би излязъл добър войник, ако беше генерал.
— Само това ми липсва.
— Защо пък не? — попита Карин и посочи коридора. — Ела в коридора, аз съм готова. Ето ти очилата.
— Готова ли си? Какви са тези очила?
Дру огледа малкото антре до входната врата. Там имаше фотоапарат върху триножник, обърнат срещу гладката бяла стена.
— Ти си била и фотограф?
— Съвсем не, но често ми се налага да бъда. Фреди имаше нужда от нови снимки за различните паспорти. Обясни ми как се работи с това, макар че нямах нужда от обяснения. Това е апарат за моментални снимки, паспортен формат… Сложи си очилата и застани пред стената. Свали си шапката; искам русата ти коса да се види изцяло.
След няколко минути Де Врийс му подаде петнайсет малки полароидни снимки, на които се виждаше
