заповядал да го направя в Хага. Там американците ми плащаха за това, но тогава обстоятелствата бяха други. Тук не очаквам да бъде така.
— Очевидно не си бедна.
— Аз съм отдадена изцяло на работата си, полковник. Парите нямат значение.
Този разговор се бе състоял преди повече от четири месеца; тогава Витковски нямаше представа колко „отдадена на работата си“ е новопостъпилата служителка. Сега вече не се съмняваше в това. Личният му телефон иззвъня.
— Да?
— Обажда се твоят невинен ангел, Стенли — каза Дру. — Нещо ново от „Мезон Руж“?
— В страноприемницата няма места или поне известно време няма да има. Безпокои ги фактът, че са те набелязали.
— Нося униформа, за Бога, твоята униформа! Между другото, в кръста и в задника си по-широк от мен. Но мундирът ми стои много добре.
— Ех, олекна ми. Ще се опитам да скрия несъвършенствата, докато модните фотографи те снимат… Можеш да се маскираш и като онзи актьор Вилие, но те пак ще предпочетат да стоиш настрана.
— Предполагам, че нямам право да ги обвинявам.
— Аз също не ги обвинявам — съгласи се полковникът. — Карин ще те изтърпи ли още ден-два, докато ти намеря подходяща квартира?
— Не знам, попитай нея — гласът на Латъм заглъхна, след като отдалечи слушалката от лицето си. — Витковски е на телефона. Иска да знае дали не си ми вдигнала наема.
— Здравей, полковник — обади се Карин. — Доколкото разбирам, „Антинеос“ се опъват.
— Боя се, че да.
— Разбираемо е.
— Така е, но не съм намерил подходяща алтернатива. Можеш ли да го изтърпиш още ден-два? Дотогава все ще съм измислил нещо.
— Няма проблем. Каза ми, че тази сутрин си е оправил леглото.
— Така е, по дяволите! — чу се гласът на Дру. — Все едно че се намирам в лагер на бойскаути, липсват ми само студените душове.
— Не му обръщай внимание, полковник. Може би вече съм ти споменала, че от време на време се вдетинява.
— Но на „Трокадеро“, в „Мьорис“ и Булонския лес никак не ми приличаше на вдетинен, Карин. Дори аз го признавам.
— Съгласна съм — каза Де Врийс. — Но ако се затрудняваш, има едно възможно решение — поне в Амстердам няколко пъти ни свърши работа. Фреди обличаше някоя униформа — американска, холандска или английска — и се регистрираше в „Амстел“ за поверителни срещи.
— Това е един от добре известните му номера — започна да си припомня Витковски.
— Хитър номер, полковник. Както вече ти каза Дру, твоята униформа му стои доста добре, а аз лесно мога да я свия в кръста и на други места…
— Пределно ми е ясно кои други места имаш предвид… Е, прилича ли на Латъм?
— С малки промени във външния си вид със сигурност ще прилича по-малко на Латъм.
— Моля?
— Ако си смени цвета на косата — спокойно отвърна тя — особено около слепоочията, които се виждат изпод офицерската шапка; разбира се — и фалшиви документи за самоличност. Мога да се заема с косата му и да намеря чифт очила, а ти ще приготвиш документите. Така ще може да се регистрира във всеки по- пълен хотел — сигурна съм, че можеш да го уредиш.
— Това едва ли фигурира в правилника на посолството.
— От това, което съм научила за Консулски Операции, предполагам, че влиза в пълномощията на този отдел.
— Тук ме хвана натясно. Явно наистина вече искаш да си тръгва.
— Проблемът не е лично в него, полковник, а в това, че е човек, когото тук са забелязали само като офицер от американската армия. Едва ли някой в сградата знае, че работя в посолството, но ако някой го подозира, това компрометира и Дру, и мен, и нашата работа.
— С една дума, и твоето жилище може да се превърне в мишена.
— Може би е пресилено, но не е невъзможно.
— В тази война всичко е възможно. Ще ми трябва снимка.
— Фотоапаратът на Фреди още е у мен. Утре сутринта ще получиш цяла дузина.
— Иска ми се да бъда там, за да видя как ще му боядисаш косата. Ще бъде голям майтап.
Де Врийс затвори телефона, отиде до един шкаф в коридора, отвори го и извади малък куфар с две ключалки с шифър. Латъм седеше в едно кресло с чаша в ръка и я наблюдаваше.
— Надявам се, че вътре няма лесносглобяем автомат — каза той, след като Карин остави куфара на масичката за кафе пред кушетката и седна.
— О, Боже, не — отвърна тя, докато въртеше колелцата с шифъра на ключалките, за да отвори куфара. — Всъщност, надявам се да ти помогна, за да избегнеш необходимостта от среща лице в лице с подобно оръжие.
— Почакай. Какво има вътре? Докато говореше със Стенли, през по-голямата част от времето не те слушах. Какво е намислила тази толкова привлекателна главица?
— Фреди наричаше това „куфар за извънредни пътувания“.
— Това не ме интересува. Фреди се е държал извънредно грубо с теб и затова не ми е симпатичен.
— В живота ни имаше и други моменти, Дру.
— Добре, както и да е. Та какво има там вътре?
— Най-обикновени средства за дегизиране. Нищо неочаквано и драматично. Изкуствени мустаци, бради, различни видове очила… и няколко вида лесно измиващи се бои за коса — Карин изрече последното с тих глас.
— Какво каза?
— Не можеш да останеш тук, приятелю — каза тя и хвърли поглед над куфарчето. — Недей да се оправдаваш и не го приемай лично; сградите и апартаментите на „Мадлен“ са като малък затънтен американски квартал. Хората се познават, клюкарстват по кафенетата и хлебарниците. Ако използвам твоя израз, това може да стигне до някого, на когото „не сме много симпатични“.
— Приемам го, разбирам те, но не това имах предвид.
— Ще се регистрираш в хотел под друго име — полковникът ще го измисли — с променен външен вид.
— Какво?
— Ще ти боядисам косата и веждите с измиващ се разтвор. Мисля, че ще ти подхожда меднорусо.
— За какво говориш? Аз не съм Жан-Пиер Вилие!
— Не ти и трябва. Бъди какъвто си; никой няма да те познае, освен ако не застане на няколко фута от теб и не те огледа внимателно. А сега обуй панталона на полковника, ако обичаш. Ще отбележа с карфици къде да го свия.
— Знаеш ли, ти си по-наивна и от сополив хлапак!
— Не можа ли да измислиш нещо по-добро?
— По дяволите! — кресна Дру и изгълта уискито си на един дъх. — Честно казано, не мога.
— Всъщност може би е по-добре да започнем с косата. Свали си ризата, ако обичаш.
— А панталоните? Ще се чувствам по-естествено, като у дома си.
— Но ти не си у дома си, Дру.
— Попаднахте право в целта, госпожа!
