— Да, но… но…
— Академиците не са кой знае колко компетентни, когато стане дума за практически действия. Просто се погрижете сътрудниците ни в Бон да получат информацията.
— Да… да, разбира се, Париж. О, Господи!
Моро затвори телефона и се облегна назад в креслото си. Нещата — нещата — вървяха, както той искаше. Ако загубеше, спокойно можеше да се оттегли с жена си някъде извън Франция. Но от друга страна, можеха и да го разстрелят. C’est la vie109!
Беше привечер; залязващото слънце се процеждаше през прозорците в апартамента на Карин де Врийс на „Рю Мадлен“.
— Отбих се в апартамента си този следобед — каза Дру на Карин. Беше седнал в креслото срещу кушетката. — Разбира се, от двете ми страни вървеше по един морски пехотинец, положил клетва пред Витковски да пази тайна — накрая той ги изпрати обратно в лагера — и те държаха ръце на кобурите си, но все пак ми беше приятно, че мога да вървя по улицата, нали разбираш какво имам предвид?
— Да, наистина, но се страхувам, че може погрешно да сме се доверили на някого. А ако има и други, за които не знаем?
— По дяволите, знаем за един — за Рейнълдс от „Свръзка“. Казаха ми, че се е скрил като мишка в дупка и вероятно живее на нацистка издръжка някъде из Средиземноморието — ако преди това не са решили да го застрелят.
— Щом е в Средиземноморието, предполагам, че тялото му се намира на дъното на океана.
— Имаш предвид на дъното на морето.
— Тази разлика едва ли го засяга.
Настъпи тишина. Накрая Дру се обади:
— И докъде стигнахме, госпожа?
— Какво искаш да кажеш?
— Какво да правя сега, да започна да броя ли?
— Какво да броиш?
— Например: „Едно, две, три, четири, пет“… проклет да съм, защо правя това? Криеш ме по цял ден и цяла нощ, а не мога да се доближа до теб.
— За какво говориш, Дру?
— Господи, дори не знам как да го кажа… Никога не съм предполагал, че ще си го помисля — не, наистина — и със сигурност не съм предполагал, че ще трябва да го кажа на някого, който ме пази, за да не ме убият, на сътрудник, който има апартамент, какъвто никога не бих могъл да си позволя…
— Моля те, говори по-ясно.
— Как да говоря по-ясно? Винаги съм мислил, че ще вървя след брат си — той беше толкова разумен, толкова съвършен. А после чух какво каза в онова сепаре, преди да го убият — нали знаеш какво искам да кажа. Когато крещеше, че те обича, че те обожава…
— Престани, Дру — рязко го прекъсна Де Врийс. — Да не искаш да ми кажеш, че подражаваш на брат си и в неговите заблуди?
— Не, съвсем не — тихо и спокойно отвърна Латъм, приковал поглед в очите й. — Моите чувства не са неговите заблуди, Карин. Отървах се от този синдром; и без това никога не съм имал кой знае каква полза от него. Ти се появи първо в живота на брат ми, а години по-късно — в моя, и въпреки че двете ситуации си приличат, те никога не биха могли да бъдат еднакви. Аз не съм Хенри и никога не бих могъл да бъда, аз съм си аз и никога не съм познавал друга като теб… Как ти се струва тази декларация?
— Извънредно трогателна, скъпи.
— Пак това „скъпи“, което не означавало нищо.
— Не го омаловажавай, Дру. Аз трябва да се отърва от моите кошмари и когато това стане, ще ми бъде хубаво, ако знам, че ме чакаш. Може би ще успея да се привържа към теб, защото ти притежаваш качества, на които толкова се възхищавам, но в момента една връзка ми се струва нещо твърде далечно. Разбираш ли ме?
— Независимо дали разбирам, или не, ще направя всичко възможно, за да може това да се случи, по дяволите.
Беше обяд и тълпи изпълваха улиците. Канцелариите бяха опустели, а орди от гладни служители търчаха към любимите си кафенета и ресторанти. Парижкият обяд е нещо повече от поредното хранене за деня — най-често той е малко събитие — и нека Бог помага на работодателя, който очаква наетата от него работна ръка, особено ако е с маникюр, да се върне навреме на работа — особено през лятото.
Тъкмо затова раздразнението на доктор Герхард Крьогер нарастваше. Тълпите от служители, които непрекъснато минаваха край него, го блъскаха, а той стоеше, скрил лицето си зад сгънатия вестник, вперил очи във входа на бюро „Дьозием“, който се намираше от лявата му страна. Не можеше да си позволи да не забележи фигурата на Клод Моро. Времето му беше скъпо, не можеше да изгуби и час. На Хари Латъм му оставаха броени секунди живот. Можеше да живее още максимум два дни, четирийсет и осем часа, а дори и това беше неточно. Почти непоносимото напрежение, което изпитваше хирургът, се подсилваше от една малка подробност, която той не бе съобщил на началниците си от „Братството“: преди мозъкът на пациента окончателно да отхвърли имплантата и да експлодира, областта около операцията силно променяше цвета си. Върху кожата се появяваше възпаление, голямо колкото чаена чинийка, и всеки, който извършва аутопсията, би могъл да обърне внимание на необичайното явление.
Ако Хари попаднеше в ръцете на врага, Братството на Пазителите можеше да бъде унищожено, тайните му — разкрити, глобалните му цели — изяснени. „Mein Gott110! — помисли си Крьогер. — Можем да станем жертва на собствения си прогрес!“
И ето че Моро се появи! Широкоплещестият шеф на „Дьозием“ излезе от входа на сградата, зави надясно и тръгна с бързи стъпки по тротоара. Бързаше, което означаваше, че Крьогер буквално трябваше да се затича, за да го настигне, защото французинът беше тръгнал в противоположната посока. Като се промъкваше през тълпата и се извиняваше ту на немски, ту на френски, той успя да съкрати разстоянието си до Моро, оставяйки след себе си ядосани минувачи. Накрая се приближи на една ръка разстояние от него.
— Мосю, мосю! — извика той. — Изгубихте нещо!
— Моля? — шефът на „Дьозием“ се спря и се обърна. — Сигурно грешите, нищо не съм изгубил.
— Сигурен съм, че падна от вас — продължи хирургът на френски. — Папка или бележник. Един човек го грабна и побягна!
Моро бързо прерови джобовете си и загрижеността на лицето му премина в облекчение.
— Наистина грешите — каза той. — Нищо не съм изгубил, но все пак ви благодаря. В Париж гъмжи от джебчии.
— В Мюнхен също, мосю. Извинете ме, но в Братството, към което принадлежа, държим да спазваме християнските наставления и да помагаме на другите.
— Разбирам, християнско братство. Това е достойно за възхищение.
Моро се вгледа в мъжа. От двете им страни бързо се движеха минувачи.
— Пон Ньоф, тази вечер в девет — добави той шепнешком. — От северната страна.
Парижката мъгла размиваше отражението на луната във водите на Сена. Летният дъжд беше неизбежен. За разлика от повечето минувачи, които бързаха да се приберат, за да избегнат идващия дъжд, на северната пътека две фигури бавно се приближаваха една към друга. Срещнаха се по средата; Моро заговори пръв.
