— Не мисля, че е необходимо — отвърна Карин, сложи кафето пред Дру и седна. — Двама неонацисти са мъртви, двама пътуват за Америка. Другите избягаха — по моя сметка — още двама.
— Общо шест — съгласи се Дру. — Малко са за взвод — добави той и погледна към Витковски.
— По-малко от половин отряд. Колко ли още има?
— Нека се опитаме да ги открием. Аз поемам увеселителния парк…
— Дру! — рязко възкликна Де Врийс.
— Нищо няма да поемаш — намеси се полковникът. — Имаш къса памет, млади човече. Те търсят теб — или по-скоро Хари — за да те сложат на масата за аутопсии; не помниш ли?
— И какво да правя сега, да се скрия в някой улук?
— Не, ще останеш тук. Ще изпратя двама морски пехотинци да охраняват стълбите и стъклар да оправи прозореца.
— А аз какво да правя? — стреснато попита Карин. — Мога да ви бъда от полза в посолството.
— Разбира се. Особено в моя офис; ще сложа охрана на вратата. Сорънсън те познава, без съмнение. Нокс Талбът — също. Ако някой от тях се обади по секретната линия, ти ще приемеш съобщението и ще го предадеш тук на Дру, а аз ще го получа от него. Сега само трябва да измисля начин да те откарам до посолството, за всеки случай, ако по улицата се разхождат вражески елементи.
— Мисля, че мога да ти помогна, за да помогнеш и на двама ни — Де Врийс посегна към чантичката си и тръгна към спалнята. — Ще ми отнеме минута-две, но изисква малко пудрене и кипрене.
— Какво възнамерява да прави? — попита Витковски, когато Карин излезе от стаята.
— Мисля, че се досещам, но ще я оставя да те изненада. Тогава можеш да я повишиш за свой заместник.
— Мога да направя нещо по-лошо. Фреди я е научил на много номера.
— На които пък ти си го научил.
— Само на номера с пожарния изход; останалите измисляше сам и обикновено ни надминаваше… всички ни, с изключение може би на Хари.
— Какво ще стане, когато тя си тръгне от посолството, Стенли?
— Няма да си тръгва. Там има достатъчно стаи за персонала. Ще изхвърля някого за известно време и ще настаня нея.
— С охрана, разбира се.
Полковникът погледна Латъм. Погледът му беше суров.
— Загрижен си за нея, нали?
— Загрижен съм — просто отвърна Дру.
— При нормални обстоятелства не бих го одобрил, но в този случай ще си спестя възраженията.
— Не съм казал, че това ще доведе до нещо.
— Така е, но ако доведе, стой най-малко на две мили разстояние от мен. Тя е в същия бизнес.
— Моля?
— Откъде, мислиш, че имам внуци? Бях женен тринайсет години за една чудесна, възхитителна жена, която накрая призна, че не може да се примири с моята професия и всички усложнения, които тя причинява. За пръв и единствен път в живота си се молех на някого, но нищо не постигнах. Жена ми беше много щедра — позволи ми да посещавам децата си неограничен брой пъти.
— Съжалявам, Стенли. Нямах представа за това.
— За това не се разказва в „Знаме със звезди и ивици“, нали?
— Вероятно не, но ти явно добре се разбираш с децата си. Искам да кажа, щом внуците ти идват на гости и изобщо…
— Да, по дяволите, смятат, че съм готин. Майка им има чудесен втори брак, а какво, по дяволите, да правя с парите, които печеля? Имам повече, отколкото ми е нужно, така че можеш да си представиш какво става, когато всички те дойдат в Париж.
Прекъсна ги жената, която се появи на вратата — силно изрусена, с тъмни очила. Полата й беше вдигната над коленете, блузата й — разкопчана до средата. Тя пристъпи от крак на крак с пародийна чувственост.
— Е, какво ще искат момчетата в стаята? — каза тя с плътен глас, имитирайки изтърканото филмово клише.
— Изключително! — възкликна Витковски поразен.
— Много повече! — тихо добави Дру и подсвирна.
— Добре ли е, полковник?
— Със сигурност, но ще трябва да вържа охраната или да потърся някой обратен.
— Не се безпокой, магьоснико — каза Латъм. — Под страстта се крие леден разум.
— Очевидно не мога да ви измамя, мосю — разсмя се Карин, пусна полата си, закопча блузата и тръгна към масата. В този момент звънна телефонът.
— Да вдигна ли? — попита тя. — Мога да кажа, че съм прислужницата — на добър френски, разбира се.
— Ще ти бъда много благодарен — каза Витковски. — Днес е ден за пране. Обикновено се обаждат по това време. Кажи на момчето да дойде и да натисне бутон „6“ на домофона, за да отвори вратата към фоайето.
— Allo! C’est la residence du grand colonel.106
Де Врийс слуша една-две секунди, сложи ръка върху слушалката и погледна шефа на охраната на посолството.
— Посланикът Кортлънд се обажда. Казва, че незабавно трябва да говори с теб.
Витковски бързо стана, прекоси стаята и пое слушалката от Карин.
— Добро утро, господин посланик.
— Слушайте, господин полковник! Не знам какво е станало снощи у вас, както и в дипломатическия сектор на летище „Орли“ — и не съм сигурен, че искам да знам — но ако имате някакви планове за тази сутрин, отложете ги — това е заповед!
— Какво сте научил от полицията, господине?
— Повече, отколкото бих желал да науча. Между впрочем, чух се по телефона с германския посланик, който изцяло ни сътрудничи. Преди няколко часа Крайц е бил известен от германската секция на „Ке д’Орсе“, че е пламнал пожар в един от Авиньонските складове. Сред пепелта са открити останки от реликви на Третия Райх, както и хиляди овъглени страници, които не могат да се разчетат — изгорени са в кошчетата за боклук.
— Горящите хартии ли са предизвикали такъв голям пожар?
— Очевидно един от прозорците е бил оставен отворен и вятърът е разнесъл пламъците. После са били включени сирените и пръскачките. Отидете там!
— Къде са тези складове, сър?
— Откъде да знам, по дяволите? Говорите френски — питайте някого.
— Ще проверя в указателя. Освен това, господин посланик, бих предпочел да не ходя дотам с моята кола или с такси. Ако обичате, бихте ли се обадил… бихте ли наредил на секретарката си да се обади в „Транспорт“, за да изпратят специална кола в дома ми на улица „Диан“. Знаят адреса.
— Специална ли? Това пък какво означава?
— Бронирана кола, сър, с ескорт от морски пехотинци.
— Господи, да бях си останал в Швеция! Разберете каквото можете, полковник. И побързайте!
— Кажете на „Транспорт“ да побързат, сър.
Витковски затвори телефона. Той се обърна към Латъм и Карин де Врийс.
— Всичко се променя, поне засега. С малко късмет можем да открием съкровището. Карин, остани тук. Ти, момче, иди до гардероба ми и си потърси някоя подходяща униформа. Носим горе-долу еднакъв размер — все някоя ще ти стане.
— Къде отиваме? — попита Дру.
— В едни складове, подпалени от нацистите. Нацистката бригада от копелета не се е справила така добре, както е планирала. Някой глупак е отворил прозореца.
